Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

— Не ми казвай, че ти се иска да си в Лейтън — подразни го Корбет.

— Разбирам защо ни каза да не носим почти нищо със себе си — отвърна мрачно оръженосецът му, без да се обръща.

— В Оксфорд — отвърна Корбет — студентите не са крадци, а истински свраки. Ако нещо им хареса, си го взимат. Започнах първия си семестър тук с едни дрехи и го завърших със съвсем други.

Прислужник донесе две калаени купи и кани с вода. Корбет се върна в стаята си. Изми лицето и ръцете си, полегна и тъкмо се унасяше, когато чу пронизително иззвъняване. Той стана, сложи бойния си колан и реши да пообиколи из общежитието. Огромната сграда много му напомняше на лабиринта в градината на кралица Елинор в Уинчестър; имаше коридори и галерии, стълбища, които водеха в различни посоки покрай стаи, канцеларии и складове — истинска заешка дупка. Не беше много чисто, миришеше на прегоряло масло и варено зеле. Слезе в трапезарията — дълго белосано помещение с маси и пейки покрай стените. В нея имаше неколцина студенти, които оживено спореха, докато други спяха непробудно на рогозки в ъгъла. Един прислужник се приближи и му предложи нещо за пиене, но Корбет отказа. Тръгна по един коридор и спря пред голяма, обкована с желязо врата. Опита се да я отвори, но тя беше заключена.

— Мога ли да ти помогна? — Отнякъде дотича Норис, дрънчейки с връзка ключове в ръката.

— Много интересно общежитие, мастър Норис. Същинска заешка дупка.

— Би могло да е по-добре — отвърна Норис, — но преподавателите от колежа са стиснати. — Той посочи към вратата. — Зад нея са избите и складовете. Държим я здраво заключена, защото иначе студентите ще крадат вино, бира и храна от складовете. Искаш ли да слезеш долу? Предупреждавам те, долу не е по-различно от общежитието и ще имаш нужда от свещ.

Корбет поклати глава.

— Какви са били тези къщи преди?

— Принадлежали са на един търговец на вино. Едната използвал за склад, а в другите две живеел със семейството си. Освен това има двор и изби отдолу.

— Но не и градини?

— Не. Цената на земята се качва, сър Хю. Преди пет години сър Джон Копсейл продаде градините на градския съвет.

Корбет му благодари и се върна в стаята си. Ранулф и Малтоут се бяха събудили. След като разопаковаха багажа си, те се облякоха и излязоха с писаря на улицата. Спряха, за да се разминат с един монах, който буташе ръчна количка. В количката имаше труп, покрит с платно. До монаха вървеше момче, което се опитваше да предпази пламъка на свещта от вятъра. На всяка крачка звънчето, привързано с шнур около кръста му, предупредително иззвъняваше. Корбет се прекръсти и загледа прозорците на колежа отсреща. Небето още беше мрачно и той съзря пламъчета на свещи зад тях. Трима длъжници, оковани заедно и очевидно пуснати от градската тъмница, преминаха накуцвайки, стиснали панички за просия. Пиян пристав се олюля зад тях, после изруга, когато група деца се блъсна в него, гонейки малка маймунка, облечена в елек и островърха шапка. Те я замеряха с пръчки и камъни и на свой ред бяха преследвани от продавача на реликви, когото Корбет беше видял по-рано в двора на замъка. Писарят хвърли монета в паничката на един от просяците и зачака тълпата да отмине, преди да пресече улицата. Дръпна силно връвта на звънеца на главния вход на колежа; вратата се отвори и усмихнатият мастър Мот ги покани да влязат. Корбет беше поразен от контраста между колежа и общежитието; тук лъскава дъбова ламперия покриваше по-голямата част от стените, а над нея висяха цветни тъкани и гоблени; върху плочите на пода бяха нахвърляни рогозки, свещи блещукаха в месингови свещници, малки метални съдове с благоуханни билки бяха поставени в ъглите и на полиците.

Мастър Мот мълчаливо ги въведе в салона, който представляваше удобно и уютно помещение. Трипъм и лейди Матилда седяха на столове пред огъня. С помощта на един прислужник мастър Мот донесе столове за Корбет и спътниците му. Сковано си размениха поздрави, домакините предложиха вино и печено сирене, които гостите приеха. Трипъм явно беше доловил саркастичния поглед, който Ранулф отправи към разкошното обзавеждане — гоблените, ориенталските килими, калаените и сребърни съдове, които блестяха по полиците, малките метални ковчежета и трите големи сандъка, които стояха под една маса в ъгъла.

— Сър Хю — извини се Трипъм, отпивайки от виното си, — знам, че общежитието не предлага много удобства.

Корбет срита Ранулф, преди да е успял да се обади.