Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

Трипъм почука по масата и помоли за тишина.

— Нашият гост сър Хю Корбет — обяви той — има въпроси към нас.

— Всички знаете — бързо започна писарят — за Звънаря и неговите изменнически прокламации.

Нито един от преподавателите не посмя да отвърне на погледа му; те се споглеждаха помежду си или си играеха с чашите и ножовете.

— Звънарят — продължи Корбет — твърди, че е от „Спароу Хол“. Знаем, че почеркът му е като на обучен писар, а пергаментът, който използва — скъп; следователно той е образован и заможен човек.

— Не е никой от нас! — пискливо каза Чърчли, опипвайки яката на тъмносинята си роба. — Между нас няма предатели. Този сатана може да твърди, че живее в „Спароу Хол“, но дали това е истина, вече е отделен въпрос.

Думите му бяха посрещнати с одобрително мърморене, дори благият Лангтън отривисто поклати глава.

— Значи никой от вас не знае кой е Звънарят?

Хор от отрицания отвърна на въпроса му.

— Той пише и окача прокламациите си през нощта — обясни Чърчли. — Сър Хю, всички ние си лягаме рано. Дори да искахме да бродим навън, след падането на нощта Оксфорд е опасно място. Още повече, вратите на колежа се заключват. Всеки, който излезе в такъв късен час, със сигурност ще привлече вниманието.

— Ето защо — бързо се намеси Епълстън — авторът може да бъде студент. Някои от тях са бедни, но други имат пари. Почерците им са образовани, а и сред младите дьо Монфор все още се ползва със славата на мъченик.

— Има ли вечерен час в общежитието? — обърна се Корбет към Норис.

— Разбира се, сър Хю, но да го обявиш е едно, а да го наложиш на тези луди глави, е съвсем друго — те могат да влизат и излизат, когато си поискат.

— Да приемем — каза Корбет, — в името на спора, че Звънарят не е нито член на „Спароу Хол“, нито на общежитието, защо тогава твърди обратното?

— Хм! — изсумтя лейди Матилда и приглади пищните дипли на робата си. — Толкова много глупости са изписани за дьо Монфор. Когато любимият ми брат дойде тук, основа колежа и купи сградите отсреща за общежитие, във винарските изби живееше една вдовица с детето си. Беше доста хубавичка, но малко смахната; очевидно съпругът й е бил един от съветниците на Монфор. Брат ми, Бог да го прости, трябваше да я помоли да напусне. Предложи й друго жилище, но тя отказа — Лейди Матилда прокара пръст по ръба на чашата си. — Накратко казано, сър Хю, жената започна да скита по улиците заедно с момчето си, докато една зимна нощ то умря. Тя донесе телцето му на входа. Имаше звънец и започнала да звъни с него. Събра се тълпа, включително брат ми и аз. Тогава тя запали свещ, за която каза, че била направена от тлъстината на обесен и прокле брат ми и „Спароу Хол“. Закле се, че един ден Звънарят ще се върне и ще отмъсти за нея и за светлата памет на граф Симон.

— Какво стана с нея? — попита Корбет.

Лейди Матилда се усмихна. В трепкащата светлина на свещите тя заприлича на Корбет на котка с присвитите си очи и сгърчената си ръка, наподобяваща лапа на хищник.

— По едно съвпадение, сър Хю, тя влезе в манастира Годстоу, но поради душевното й състояние я прогониха. Сега е отшелница в църквата „Сейнт Майкъл“. Да, същото място, където беше отровен Пасърел.

— Защо Звънарят? — обади се Малтоут, обикновено мълчалив, но сега явно набрал смелост от изпитото вино. — Какъв е този Звънар, за когото е говорила отшелницата?

— Защото — бързо се обади Трипъм — в Лондон, в нощта преди екзекуция Звънарят застава пред тъмниците Нюгейт и Флийт и предупреждава затворниците от килията на смъртниците, че на другия ден ще умрат.

— Не само затова — стеснително се обади Лангтън. — Сър Хю, преди много години, когато бях още дете, бях помощник на един прошенописец близо до Сейнт Пол. Когато дьо Монфор се разбунтува срещу краля, лондончани бяха призовани от неговия вестител, който наричаше себе си Звънаря.

Корбет се усмихна утвърдително, но тайно се зачуди колко ли от обитателите на „Спароу Хол“ се бяха сражавали на страната на мъртвия граф.

— Значи вие не знаете нищо — попита той — за сегашния Звънар или за кървавите убийства на просяците?

— Хайде, стига! — Чърчли почука по масата. — Сър Хю, сър Хю! Защо са му на някой от нас главите на тези бедни люде?

— Оксфорд е пълен с вещерски сборища и всякакви сдружения — намеси се Епълстън. — Младежите участват в странни ритуали. Има хора от блатистите райони на изток, чиято християнска вяра е, честно казано, доста съмнителна.

— Да се върнем към по-близките за вас проблеми — каза Корбет. — Към смъртта на сър Джон Копсейл.