Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

— Той имаше слабо сърце — заяви Чърчли. — Често му приготвях отвара от дигиталис, за да го успокои и да помогне на кръвта му да тече по-равномерно в жилите. Сър Хю, аз лекувах Копсейл. Можеше да умре всеки миг — когато го обличах за погребението, не забелязах нищо нередно.

— Къде беше погребан? — попита Корбет.

— В двора на „Сейнт Мери“. Пасърел също ще бъде погребан там. Колежът притежава парцел земя до гробището.

— Каза ли нещо Пасърел? — обади се Ранулф от другия край на масата. — Нещо, с което да обясни защо Ашъм е написал името му или поне част от него върху пергамента?

— Отричаше горещо вината си — отвърна Норис. — Всеки път, когато идваше да провери складовете или да подпише сметките, горкият човек повтаряше, че е невинен.

— Всички знаехме, че е така — каза Трипъм. — Денят, когато Ашъм беше убит, Пасърел се връщаше от Абингдън.

— Трупът на Ашъм трябва да е бил вече изстинал — обади се Чърчли, — когато Пасърел пристигна около пет. Той ни накара да потърсим бедния Робърт и когато разбихме вратата, тялото беше вече вкочанено.

— По кое време смятате, че е умрял? — попита Корбет.

— Знаем със сигурност — отвърна Трипъм. — Той влезе в библиотеката между един и два следобед и залости вратата след себе си. Сигурно е търсел нещо, но не ни каза какво. Част от следобеда прекарах с лейди Матилда, за да обсъдим доходите на колежа. — Той многозначително погледна надясно. — После слязохме в склада с провизиите. Пасърел нахлу вътре с думите, че библиотеката е заключена, а Ашъм не отговаря.

— А къде бяха останалите?

Смотолевените отговори му разкриха малко. Норис бил в общежитието и преглеждал сметките, останалите били в стаите си, очаквайки времето за вечеря.

— Наредих да разбият вратата — заяви Трипъм. — Когато влязохме, Ашъм лежеше в локва кръв. До него видяхме писмото, свещта беше изгоряла, а капаците на прозореца, който гледа към градината бяха затворени.

— Аз го прегледах — обади се Чърчли. — Влязохме в библиотеката малко след пет. Сигурно беше мъртъв поне от час, защото беше започнал да се вкочанява.

— А какво стана в деня, когато Пасърел избяга в „Сейнт Майкъл“? — попита Корбет.

— Студентите — отвърна Трипъм — обичаха стария Ашъм. Във въпросния ден се събра тълпа, която заплашваше Пасърел.

— Защо не повикахте шерифа?

— Да не мислите, че щеше да дойде! — отвърна Епълстън. — Аз казах на Пасърел да се скрие, за момента това ми се стори най-добрият изход.

— Решихме, че е разумно да оставим разгорещените глави да се охладят — добави Трипъм. — На другата сутрин щях да поискам помощ. — Той почука по масата. — При тези обстоятелства е трудно да обвиняваме студентите.

Корбет отмести чашата си. В другия край на масата Малтоут и Ранулф го погледнаха очаквателно. Малтоут беше напълно захласнат. Ранулф се усмихваше и облизваше устни. Често беше казвал на Малтоут: „Обичам да гледам как господарят «Кисела физиономия» разпитва. Той е истински правник и всичко забелязва. Седи, разпитва ги, а после се затваря и мисли.“ Ранулф искрено се забавляваше от сцената. Като изключим Норис, останалите преподаватели се държаха, все едно той не съществуваше. Внезапно отвън изкрещя кукумявка и Ранулф потръпна. Нали чичо Морган винаги казваше, че викът на кукумявката вещае смърт?

Корбет седеше мълчаливо и се взираше в чашата си — похват, който използваше често, за да принуди другите да говорят. Този път не успя. Лейди Матилда и останалите го гледаха очаквателно.

Той поднови въпросите си.

— Споменавал ли е Ашъм нещо необикновено? Ако Звънарят го е убил, за това може да има само една причина — Ашъм е започнал да подозира истинската му самоличност. — Той сплете ръце върху масата. — На студентите не е позволено да влизат тук, нали?

— Не — отвърна Трипъм.

— Нито да се разхождат в градината?

— Не.

— В такъв случай убиецът на Ашъм трябва да е някой от вас или прислугата. Затова ви питам отново, казвал ли е Ашъм нещо за Звънаря или неговата самоличност?

— На мен ми каза нещо — обяви Лангтън, притеснен от собствената си смелост. — Попитах го кой според него е Звънарят. — Той забързано продължи. — Но Ашъм ми отвърна с цитат от посланието на Свети Павел до Коринтяните: „Сега виждаме смътно като през огледала…“

— Нещо подобно каза и на мен — обади се Чърчли. — Веднъж го срещнах в склада. Изглеждаше разстроен, затова го попитах какво има. Той отвърна, че външността е измамна, че в „Спароу Хол“ има нещо нередно. Попитах го какво иска да каже, но той не ми отговори.