Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

Корбет въздъхна, слезе от коня и каза на Ранулф и Малтоут да го последват. Минаха напряко по Ийл Пай Лейн, която ги изведе на Броуд Стрийт. Тук Корбет се натъкна на скитащи групи студенти, веселяци, самохвалковци, съмнителни типове и мошеници от университета; благородниците носеха къси роби, гражданите — износени панталони и елеци. Въздухът кънтеше от най-различни наречия и езици, докато студентите се изсипваха от учебните зали на колежите. Погълнати от собствения си свят, младежите крещяха, пееха и се блъскаха, напълно забравили за почтените граждани. Последните минаваха покрай тях със сподавени ругатни и неодобрителни погледи. Тук-там групи преподаватели ходеха наперено като гъски, с глави, увити във вълнени качулки, подплатени с коприна, които бяха знак за положението им. Зад тях бедните студенти, младежите, които не можеха да си плащат таксата, носеха книги или друг багаж на господарите си. Пристави и проктори 7 7 Проктор — отговорник за дисциплината в университета. — Бел.ред. също се разхождаха насам-натам, размахвайки ясенови тояги с оловни краища. Когато минаваха край тях, студентите внезапно замлъкваха, макар че присъствието им не влияеше кой знае колко върху веселяшкия дух и напереността на младежите.

Корбет спря, уви юздите около ръката си и огледа главната улица в двете посоки. Тя се беше променила — и от двете страни имаше повече къщи, така нагъсто построени, че фронтоните им се срещаха и закриваха светлината. Сбутани между тях бяха къщурките на бедняците, покрити с рогозки, слама или дъски, които дъждът беше превърнал в подгизнала маса. Пазарните сергии от двете страни на улицата бяха наново отворени след пороя и цареше оживена търговия. Тъй като го бутаха и блъскаха отвсякъде, Корбет трябваше да продължи. Зад него Ранулф вдигна ботуша си и изстена: калта и мръсотията стигаха до глезените. Той погледна със съжаление група деца, които, въпреки времето, играеха боси. Ранулф тихо изруга. Щеше му се да сподели раздразнението си с Корбет, който стоически вървеше пред него, но шумът наоколо беше оглушителен. Писарят рязко зави вляво по една мръсна уличка. Тук беше по-тихо и когато Корбет влезе в двора на кръчмата „Червената решетка“, Ранулф въздъхна от удоволствие. С радост хвърли юздите на нацупения коняр, който излезе, ругаейки под нос новодошлите, задето бяха нарушили спокойствието му.

— Нещо за ядене и пиене — промърмори Ранулф, потърквайки корема си — ще зарадва стомаха ми.

— Само малко вино — обади се Корбет. Без да обръща внимание на мрачния поглед на Ранулф, той пристъпи и влезе във влажното помещение. Застанаха до вратата и пийнаха набързо, преди да излязат отново на улицата.

— Какво правим? — Ранулф се изравни с Корбет. — Къде отиваме, господарю?

— Искам да ви покажа града — отвърна Хю. — Искам да го усетите не само със стомасите, но и с умовете си. — Той спря и повика спътниците си с ръка. — Оксфорд е цял отделен свят — обясни той. — Град, създаден от малки селца, каквито са отделните колежи. Всеки се издига на собствена земя и има собствени работилници, общежития, ковачници и конюшни.

Той посочи към улицата, където Ранулф и Малтоут зърнаха висока стена с огромна, обкована с желязо порта.

— Това е колежът „Ийгъл Хол“, а има още много като него. Всеки има свои привилегии, традиции и история. Вземат студенти от Франция, Фландрия, Испания, германските държави. Някои дори идват от страни, които са още по на изток. Колежите си съперничат, университетът мрази града, градът презира университета. Насилието се шири, ножовете са винаги готови да заиграят. Понякога може да ти се наложи да бягаш и — добави той — ако знаеш накъде да бягаш, може и да си спасиш живота.

— Но ти си писар на краля — обади се Малтоут, галейки муцуната на коня си. — Те ще се подчинят на кралските заповеди.

— Те изобщо не се впечатляват — отвърна Корбет. — Да речем, че ни нападнат сега, кой ще ни се притече на помощ? Или ще се яви като свидетел? — Той шеговито удари Ранулф по рамото. — Ходи с пусната качулка, наведена глава и ръка, колкото се може по-далеч от ножа.

Продължиха по главната улица и се отдръпнаха встрани, когато вратата на една църква се отвори и група студенти в избелели елеци, пристегнати в кръста с въжета и кожени ремъци, излезе от обедната служба. Както прошепна Ранулф, литургията очевидно не беше оказала никакво влияние над тях. Те се блъскаха и бутаха, крещяха дрезгаво, някои дори изпълняваха богохулни пародии на химните, които бяха пели допреди малко. Въпреки влагата и блъсканицата Корбет продължи да обяснява на спътниците си разположението на града. Най-накрая те се върнаха, минаха покрай пивницата „Суиндълсток“, проправяйки си ловко път покрай широката канавка на Карфакс към улица „Грейт Бедли“, която водеше към замъка.