Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

— Защо отиваме там? — попита Малтоут. — Мислех, че ни викат в „Спароу Хол“.

— Трябва да посетим шерифа — обясни Корбет през рамо. — Сър Уолтър Бълок. — Той се усмихна. — Това също ще бъде интересно преживяване. Бълок е раздразнителен като гладно куче.

Пресякоха рова, който представляваше тясна канавка с вода, покрита с черна пяна; под подвижния мост се носеше труп на котка, подгизнал и подут. Пазач с мръсен кожен шлем се подпираше отпуснато на стената до подвижната решетка на крепостната врата. Мечът и щитът му лежаха на земята до него. Той почти не ги погледна, когато влязоха във вътрешния двор. Вътре цареше оживление — група стрелци стреляха разгорещено по мишените, дрипави деца с дървени мечове се опитваха да се защитят от една нахална гъска, жени, скупчени около кладенеца, пляскаха мокри дрехи върху страните на големи бъчви, които използваха вместо дъски за пране. Никой не обърна внимание на новодошлите, с изключение на един продавач на реликви, облечен в яркоцветни парцали, който хвалеше стоката си и в момента размахваше парче дърво.

— Купете си клонче от хвойната. — Той навря почернялото дърво почти в лицето на Ранулф.

— Защо?

Мъжът оголи счупените си зъби.

— Защото тази хвойна е дървото — прошепна той, — под което се подслонил малкият Исус, когато майка му го завела в Египет, далеч от гнева на Пилат.

— Мислех, че е бил Ирод — отвърна Ранулф.

— Да, но Пилат му помагал — изпелтечи продавачът на реликви.

Ранулф взе парчето дърво и внимателно го огледа.

— Не мога да го купя — каза той. — Това не е хвойна, а бъз.

Устата на мошеника безмълвно се отваряше и затваряше.

— Бог да те благослови, сър, заблудили са ме. Сигурен ли си?

— Разбира се — отвърна Ранулф и му го върна.

— Значи това било — прошепна продавачът на реликви, обърна се и доближи една група прислужници и отново започна да вика.

— Купете си бъз! — викаше той. — От дървото, на което се е обесил Юда!

Корбет се усмихна; канеше се да пита Ранулф как е успял да различи двете дървета, когато смушкване в гърба го накара да се обърне.

— Какво искате?

Сержантът огледа Корбет от глава до пети.

— Какво искате? — повтори той. — И откъде имате тези коне?

Ранулф застана между господаря си и сержанта и се втренчи в мръсното му, небръснато лице.

— Търсим шерифа — каза той. — Сър Уолтър Бълок. Това е сър Хю Корбет, главен писар на краля от канцеларията на Тайния печат.

Сержантът се намръщи и плю.

— Все ми е едно, ако ще да го праща и папата!

Той изрева на един коняр да вземе конете им и с щракане на пръсти подкани Корбет и спътниците му да го последват.

Откриха сър Уолтър в помещението над къщата на вратаря. Стаята беше просторна. По стените висяха шарени тъкани, подобни на огромни знамена. Дебелият оплешивяващ шериф лакомо се тъпчеше със змиорки. До него имаше поднос с ябълки и сирене. Нисък и набит, Бълок беше облечен в елек, панталон и риза; бойният му колан и кожените ботуши за езда бяха захвърлени върху застлания със слама под. Когато сержантът бутна Корбет и спътниците му вътре и тръшна вратата зад тях, шерифът вдигна гладко избръснатото си лице, лъснало като меден поднос.

— Какво искате? — попита той с пълна уста.

— Това ме попита и невежият негодник долу — отвърна Ранулф.

Бълок се облегна и кимна към тесния прозорец.

— Ако беше достатъчно широк, щеше да изхвръкнеш оттам.

Корбет въздъхна, извади от кесията си кралския печат и го хвърли на масата. Бълок преглътна хапката си и го взе.

— Знаеш ли какво е това, сър Уолтър? — подразни го Ранулф.

— Името ми е Бълок! — Шерифът отблъсна стола си, изправи се, облиза пръсти и ги изтри в мръсна кърпа. После застана пред Ранулф с ръце на бедрата. — Името ми е Бълок 8 8 Bullock (англ.) — бик. — Бел.ред. — повтори той. — И знаеш ли защо? Защото приличам на бик — силен и зъл. — Той мушна Ранулф в стомаха. — Ти ми приличаш на побойник, но това не ме засяга. — Той рязко се извърна към Корбет с протегната ръка. — Извинявай, сър Хю. Кралят изпрати вестител — очаквахме те.

Корбет стисна ръката на шерифа. Забеляза, че очите му бяха обградени от черни кръгове от изтощение.

— Изглеждаш уморен, шерифе.

Сър Уолтър го подкани с ръка към една пейка до стената.

— Ако легна, сър Хю, никога няма да стана. Искате ли вино или нещо за ядене? — Той погледна лукаво към Ранулф. — Или кофа вода от кладенеца, която да ви охлади след дългото пътуване?

Ранулф се усмихна на войнствения дребосък.