Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

— Коленичи и се моли на Бога! — прокънтя из църквата гласът на Магдалена. — Моли се да те подложи на изпитание!

— Млъкни! — прошепна Пасърел.

Скри лице в ръцете си и се опита да разнищи загадъчните и трагични събития, които го бяха въвлекли във вихъра си. Спомни си как намериха Копсейл мъртъв в леглото му. Деканът имаше слабо сърце — в съня си ли беше умрял? Ами Ашъм? Пасърел си спомни как отвориха вратата на библиотеката и откриха архиваря да лежи там; кръвта, просмукала се в робата му, приличаше на петно от вино, стрелата стърчеше от гърдите му. Но капаците на прозореца бяха пуснати, а вратата залостена. Защо беше убит Ашъм? Какво означаваха измърморените от него думи „мили малки врабчета“ или нещо подобно? Какво се беше надявал да намери в писанията на привържениците на Монфор, куп драсканици, писани преди десетилетия? А какво да кажем за убеждението на Ашъм, че някой в „Спароу Хол“ иска да унищожи делото на създателя му, Хенри Браос?

Пасърел свали ръце и се огледа. Притъмняваше. Единствената свещ потрепери и се олюля от някакво течение, бледият й пламък освети яркия стенопис отсреща, който изобразяваше група демони, преследващи като хрътки някаква невинна душа. Той никак не го успокои. Пасърел легна на плочата и изстена от твърдостта й, припомняйки си своето меко, удобно легло. Чу някакъв звук. Страничната врата се отвори — някой влизаше. Пасърел замръзна. Неизвестният тихичко се промъкваше към олтара. Пасърел се спотаи, без да сваля очи от входа. Въздъхна с облекчение, когато видя чифт ръце да оставят кана вино и чаша на земята. Приятел от „Спароу Хол“? Стъпките се отдалечиха и страничната врата тихо се затвори. Пасърел стана и тръгна натам. Взе каната и я подуши. Кларетът в нея беше силен и ароматен. Устата му се напълни със слюнка. Напълни чашата и я изпи на един дъх.

— Това е Божи дом и врата към рая! — извика отшелницата. — Място на ужаси!

Окуражен от виното, Пасърел вдигна глава.

Канеше се отново да си налее, когато остра болка прониза стомаха му, сякаш някой беше забил нож във вътрешностите му. Пасърел залитна напред, каната и чашата паднаха от ръцете му и издрънчаха на пода. Звукът отекна като камбанен звън в пустата църква. Пасърел притисна стомаха си. Отвори уста да извика, но се задави от горчивия вкус в гърлото си.

— Ужасно е — припя отшелницата — душата на грешника да попадне в ръцете на Живия Бог.

С обляно в пот лице и изхвръкнали очи, Пасърел протегна ръка към светлината в килията й. Вълни от болка се разляха от корема към гърлото му. Затворил очи, Уилям Пасърел, икономът на „Спароу Хол“, падна мъртъв зад дървената преграда.

Докато Пасърел умираше пред олтара на „Сейнт Майкъл“, старият просяк Сенекс 6 6 Senex (лат.) — старец. — Бел.ред. — това беше единственото име, с което го познаваха — се опитваше да избяга от смъртта, която го преследваше. Не можеше да тича много бързо; забралата рана на десния му пищял го караше да се гърчи от болка всеки път, когато стъпи на земята. Сенекс сляпо се втурна в тъмнината, напрягайки слуха си, за да дочуе дори най-слабия шум от стъпки.

— Моля те! — прошепна той.

Седна и се сви като куче, обгърнал гърдите си с ръце. Ако останеше тук, неподвижен като статуя, може би нямаше да го намерят. Сенекс си спомни заека, преследван от невестулка, който веднъж беше видял в полето. Беше се скрил неподвижно зад една туфа трева. Сенекс затвори очи: не знаеше на колко години е и се беше отказал да гадае. Животът му не беше лесен, но нищо не го беше подготвило за това. Не трябваше да идва в Оксфорд. Ако беше останал на село, където спеше в хамбарите и просеше на вратите на къщите, щеше да бъде в безопасност. Но последната зима беше сурова, затова беше пристигнал в Оксфорд, в манастира „Сейнт Осит“. Ръцете и краката му бяха покрити в петна и мехури от измръзване. Добрите братя се бяха погрижили за всички рани, с изключение на тази на пищяла, която не бяха успели да излекуват. Сенекс беше свикнал с града: с оживения шум, с нахалните наперени студенти, с преподавателите в роби, подплатени с кожа. Тук се хранеше добре: на Еньовден дори му бяха дали един шилинг, за да купи сладкиши за себе си и другарите си от „Сейнт Осит“. Сенекс отвори очи и се ослуша, взря се в мрака отзад; искаше му се да хапне парче сирене и да изпие халба бира. Потръпна като си спомни слуховете, които се носеха в „Сейнт Осит“ за другите просяци, които бяха изчезнали, а обезглавените им трупове бяха открити в самотните гори. Сега знаеше причината за това и тихичко изруга. Спомни си кратичката молитва, която беше научил преди много години, когато заедно с по-голямата си сестра Маргарет скиташе по уличките, просейки хляб.