Пол Дохърти: Звънарят от Оксфорд

— И все пак — каза Корбет, изучавайки пергамента, — някой не само е застрелял Ашъм, но е успял и да остави тази бележка. А икономът Пасърел още ли е на свобода?

— О, да. Няма доказателства срещу него. Пасърел доказа, че е бил в Абингдън. Слугите свидетелстваха, че когато се върнал, отишъл направо в столовата. — Саймън се усмихна накриво. — Има още един проблем. Зрението на Пасърел не е много добро, а й страда от артрит. Не би могъл да държи или да зареди арбалет. Нито има обяснение как е влязъл и излязъл от библиотеката, а после е заключил вратата и прозореца отвътре.

— Кралят и съветът обсъждаха ли случая?

— Да. Едуард и доверениците му прекараха часове наред в разговори. Имат дори шпионин в „Спароу Хол“, но не знам кой е. — Саймън облиза устни. — Кралят каза, че шпионинът ще ти се представи, когато пристигнеш в Оксфорд.

Корбет почука по пергамента.

— Защо точно сега? — промърмори той. — Защо този загадъчен автор, който се нарича „Звънарят“ се появи с прокламациите си и нападките срещу краля? Какво се надява да спечели? — Той погледна към Саймън. — Няма ли доказателства, които да сочат към враговете на краля тук или извън страната?

Саймън поклати глава.

— А почеркът?

— Както сам можеш да видиш — отвърна Саймън, — пише като обучен писар. Ти, аз или Ранулф бихме могли да сме написали тези прокламации. — Той се усмихна печално. — Всички писари се обучават да пишат по един и същи начин.

— И няма отправени заплахи, нито опит за изнудване?

— Не.

— Смяташ ли, че смъртта на Копсейл и Ашъм е работа на Звънаря?

— Възможно е. — Саймън разпери ръце. — От друга страна между преподавателите има толкова остри вражди, че Ашъм може да е бил убит по съвсем други причини и смъртта му да е представена като дело на Звънаря.

— Ами убитите просяци?

— Голяма трагедия. — Саймън отпи от ейла си. — Труповете винаги са извън града, а главите им висят за косите от някое дърво. Има още две общи неща. Първо, всички са мъже, стари просяци. Второ, винаги ги намират близо до някой път от или за града.

— Има ли следи по телата?

— Един е бил убит от стрела — пак от арбалет — изстреляна от упор. Пронизала е тялото. Друг е бил ударен по тила с тояга или боздуган. Останалите са били заклани.

— И всички са от болницата „Сейнт Осит“?

— Да. Благотворителна болница близо до Карфакс, кръстопътя в Оксфорд.

— Възможно ли е да е работа на някой магьосник? — попита Ранулф. — От онези, които винаги се срещат из градове като Оксфорд.

— Не, там наистина има много от тях, но труповете не са осакатени. Не е ясно защо жертвите са били убити.

— Има ли връзка между смъртта им и Звънаря? — попита Мейв, заинтригувана от задачата, поставена на съпруга й. Беше забравила болките в корема и решимостта си да се разправи с иконома, който според нея крадеше.

— Никаква — отвърна Саймън. — Освен в случая със стария войник Брейкспиър. Около два дни преди да намерят трупа му, са го видели да проси на улицата между „Спароу Хол“ и общежитието. Но като оставим това — той се изправи, — не мога да ви кажа нищо повече. — Саймън погледна към часовата свещ, която гореше на дървената си поставка близо до камината. — Трябва да вървя. Кралят ме чака в Уудсток. — В гласа му се прокрадна умолителна нотка. — Нали ще отидеш, сър Хю, заради всички нас?

Корбет кимна.

— Ранулф, погрижи се Саймън да се нахрани и да приготвят коня му. — Той стана и стисна ръката на писаря. — Кажи на краля, че когато приключа с тази история, ще се видим в Уудсток.

Корбет седна и зачака Ранулф да изведе Саймън от залата. Мейв стисна ръката му.

— Трябва да отидеш, Хю — каза тя тихо. — Елинор е добре. Оксфорд не е далеч, а кралят има нужда от теб.

Корбет направи гримаса.

— Ще бъде опасно — прошепна той. — Усещам го. Който и да е Звънарят, очевидно е изпълнен с жажда за отмъщение. Крие се зад обичаите и традициите на университета и може да причини на краля големи неприятности. Ще направи всичко възможно, за да не го хванем, защото иначе ще загине от мъчителна смърт. Едуард мрази дьо Монфор и всичко, свързано с него. — Той погледна жена си. — Преди две години по време на съвет в Уиндзор един беден писар направи грешката да спомене „Временните закони“ на Монфор. Едуард едва не го уби. — Корбет прегърна жена си и я привлече към себе си. — Ще отида там — продължи той, — но ще има още смърт, хаос, страдание и кръвопролития, преди тази история да приключи.

Думите на Корбет се оказаха пророчески. Още докато се приготвяше да тръгне за Оксфорд, Уилям Пасърел, дебелият червендалест иконом, седеше в кабинета си в „Спароу Хол“ и се опитваше да не обръща внимание на врявата от улицата отдолу. Хвърли перото върху писалището, скри лице в ръцете си и се опита да преглътне сълзите от страх, които пареха очите му.