Пол Дохърти: Звънарят от Оксфорд

— Ами Звънарят? — попита Корбет.

Чертите на Едуард се изопнаха.

— Да, Звънарят. — Кралят оголи зъби като ръмжащо куче. — Писател е той, нашият Звънар. Разпространява прокламации и писма от „Спароу Хол“, пробужда призрака на Монфор 2 2 Симон дьо Монфор оглавява бунт срещу крал Хенри III. Бунтовниците дори успяват да пленят краля, но биват разгромени при Ийвшъм от престолонаследника, бъдещия крал Едуард I. — Бел.ред. . — Едуард повиши глас и веселото бърборене в залата замлъкна.

Корбет бавно отстъпи, докато кралят се потапяше в собствения си кошмар.

— Дьо Монфор! Дьо Монфор! — Едуард удари с юмрук по масата. — Винаги проклетият дьо Монфор! Той е мъртъв! Не разбират ли това? Победих го при Ийвшъм, Хю. Разбих армията му на пух и прах. Видях го да умира. — На устните на краля се беше появила пяна. — Той дори не е погребан! Нищо не остана от него! — Едуард обърна кървясалите си очи към Хю. — Аз го убих, Корбет! И него, и цялата му армия от предатели! Насякох тялото му на парчета и нахраних кучетата с тях. А сега негодникът отново се връща. — Той извади руло пергамент и го подхвърли на Корбет. — Заплаших „Спароу Хол“ — продължи кралят, — че ако не сложат в ред делата си, аз лично ще ги затворя. Изпратих писмо до Копсейл, декана на колежа. Той умря в леглото си. Писах същото и на Ашъм, библиотекар и архивар, и той беше убит. Ще изгоря това проклето място! — изруга кралят.

Корбет си играеше с пергамента.

— Не го прави, господарю — посъветва той Едуард. — Не тръгвай на война. Оксфорд има свои начини да си отмъсти. Ще решат, че си уплашен, че се опитваш да скриеш нещо. Освен това, макар Звънарят да твърди, че живее в „Спароу Хол“, не можеш да си сигурен.

Кралят стисна ръката на Корбет.

— Иди там, Хю — помоли той. — Ти си най-добрата ми хрътка. Иди и го открий. Отмъсти за смъртта на Брейкспиър. Намери Звънаря.

— Вече не съм на кралска служба.

Кралят бръкна в кесията си, извади тайния печат и пръстена на главен писар и ги сложи в ръката на Корбет.

— Назначавам те отново. Направи го за мен, Хю, и ще стана кръстник на следващото ти дете.

Корбет знаеше, че не може да откаже. Кралят вече не играеше. Наистина се молеше и ако получеше отказ, щеше да си отмъсти. Чичо Морган, Мейв, Елинор, Ранулф и Малтоут щяха да изпитат на гърба си пълната сила на неговия гняв.

— Ще отида.

— Добре! — Едуард засия и потупа силно Корбет по рамото. — Ето я моята ловна хрътка, моя зорък мастиф! Знаеш ли, че така те наричат, Корбет? — В думите на краля се промъкна злорадство. — Наричат те „кралския копой“.

— Аз съм верен поданик на краля — отвърна Корбет.

Едуард приближи лицето си и Хю усети винения му дъх.

— Знам, Хю. Няма нищо лошо да бъдеш мастиф сред стадо улични псета — така им казах. Иди в Оксфорд и открий кой е убил онези нещастни просяци, но помни — искам Звънаря. Искам да го обеся лично. — Кралят се изправи. — Тръгвам веднага, но Саймън ще остане. Надявам се, че онзи негодник дьо Варен не е довършил моята история. Ти чу ли я, Хю? За игуменката, монаха и сандъчето със смокини?

Скоро кралят тръгна след водопад от прегръдки, целувки и обещания за кралско благоволение. После кралската свита се качи на конете и препусна сред облаци прах, докато кралят викаше, че отива в двореца си в Уудсток, където щял да отседне, „за да държи нещата под око“.

Корбет въздъхна с облекчение и прегърна Мейв. Върнаха се в залата, където Корбет седна да хапне. После заръча всички да излязат, да останат само Мейв, Ранулф и разтревоженият Саймън.

— Ще отидеш ли в Оксфорд? — остро попита Мейв.

— Изглежда се налага.

Саймън леко се усмихна.

— Слава Богу, сър Хю. Ако беше отказал, кралят щеше много да се ядоса. Вчера събаряше с ритници писарите от столовете и за най-малката грешка.

— Значи прие печата и пръстена? — настоя Мейв. — Това ли искаш? — Тя раздразнено стисна устни, преди да избухне в смях. — Не съм глупачка, Хю. Ако не се беше подчинил на краля…

— Искаш ли да отида? — Корбет се протегна и погали корема й.

— Да — отвърна Мейв и кимна към Ранулф, който седеше мълчалив. — Ще се радвам да видя усмивка на лицето му, а и ти също си отегчен. Все пак, както казва Ранулф, всички овце си приличат.

Корбет извади пергамента, който кралят му беше дал. Разви го внимателно и заразглежда написаното.

— Написано е с обработен почерк — промърмори той. — Би могъл да е дело на някой обучен писар.

— И да е кралски писар — мрачно отвърна Саймън, — пак ще бъде обесен и разчекнат. Прочети го, сър Хю.