Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

— Търся убежище! — задъхано прошепна той.

— Тогава дръпни въжето от лявата си страна — нареди му отшелницата. — Побързай! Църквата има странична врата и ако минат оттам, ще ти препречат пътя!

Пасърел се протегна в мрака и дръпна въжето. Над него камбаната прокънтя страховито, сякаш беше настъпил денят на Страшния съд.

— Бягай! — извика отшелницата.

Пасърел не чака да го подкани втори път. Претича през вътрешността на църквата, хлъзгайки се по гладкия каменен под. Стигна до дървената преграда между нефа и хора, тежка и здрава. Препъна се на входа и се вкопчи в олтара. Камбаната, която все още се люлееше, отново отекна. Разплакан като дете, Пасърел се сви в мрака. Вдигна очи към малкото кандило от червено стъкло, което блещукаше под дарохранителницата. Страничната врата рязко се отвори и икономът изхленчи от страх.

— Какво искаш? Какво търсиш?

Пасърел вдигна очи — на входа стоеше фигура с качулка. Чу се щракане на огниво и пламък на свещ обля помещението в светлина. Лицето на влезлия беше набръчкано и добродушно, с разрошена остра коса и тъжни очи. Пасърел въздъхна с облекчение, когато разпозна отец Винсънт, свещеникът на „Сейнт Майкъл“.

— Търся убежище — изхленчи икономът.

— За какво престъпление?

— Няма престъпление — каза Пасърел. — Невинен съм.

— В очите на Бога — отвърна свещеникът — всички хора са невинни. — Той запали свещта на олтара, както и две големи свещи върху масичката за дарения, близо до съда за светена вода. — Стани! Стани! — нареди свещеникът. — Тук си в безопасност!

Пасърел се подчини, мъчейки се да овладее треперещите си крака.

— Аз съм Уилям Пасърел — обяви той. — Иконом на „Спароу Хол“. Обвиниха ме в убийството на архиваря Робърт Ашъм.

— А! — Свещеникът се доближи. Вдигна ръка, около която беше увита блестяща черна броеница. — Чух за смъртта на Ашъм и за тази на декана сър Джон Копсейл. И двамата бяха добри хора.

— Никой човек не е добър! — изкрещя отшелницата от задната част на църквата.

— Тихо, Магдалена! — отвърна свещеникът. — Сър Джон Копсейл беше щедър към нашата църква. Чух за смъртта на Ашъм и делата на Звънаря.

Гласът на свещеника, както всеки друг звук, отекваше в църквата — не беше чудно, че отшелницата го чува.

— Звънарят беше тук! — извика Магдалена. — Забоде прокламацията си на църковната врата. Промъкваше се като мишка, въртеше очи, стиснал устни. Хитър, същински таласъм!

— Тихо! Тихо! — Свещеникът сложи ръка на рамото на Пасърел. — Преследвачите си тръгнаха. Чух камбаната и слязох. Повечето бяха побойници. — После добави. — Наперени хлапаци. Така е — празните съдове дрънчат най-силно. — Свещеникът се усмихна. — Заповядах им да напуснат Божия дом. Нямат право да те нападнат тук, но наблюдават портата и гробището. Ако излезеш, ще те убият. — Свещеникът се изправи с разширени очи. — Така се случи с последния човек, който потърси убежище тук. Дойде и си тръгна тайно. Хванали го близо до „Хог Лейн“ и му отрязали главата.

Пасърел изхленчи от страх.

— Но тук си в безопасност — успокоително добави свещеника. — Ела. — Той хвана Пасърел за ръката и го поведе към една ниша в стената. — Тук ще бъдеш в безопасност. Ще ти донеса възглавница, одеяла, вино, хляб и сирене. Можеш да останеш тук четиридесет дни. — Той видя, че Пасърел притиска стомаха си. — Ако трябва да се облекчиш, излез през страничната врата. До един от гробовете има канал. Но внимавай. — Той се усмихна. — Не ходи надалеч и не носи светлина със себе си.

Пасърел седна в нишата. Свещеникът безшумно се отдалечи. Върна се малко по-късно с пукната калаена чаша, кана разредено вино и поднос с хляб, парчета осолен бекон, сирене и две доста твърди пшеничени хлебчета. Икономът започна лакомо да се храни, слушайки бърборенето на свещеника, който се върна с куп одеяла, вмирисани на конска пикня.

— Ето! — Отец Винсънт отстъпи, за да се полюбува на произведението. — Пази светилището чисто. — Той посочи към червеното кандило. — Бог те вижда и светата Църква бди над теб. Ще те изповядам преди утринната служба. Проповедта е много хубава, за опасността от богатството.

— Каква е ползата — прокънтя в църквата гласът на Магдалена — да спечелиш целия свят, но да изгубиш душата си?

— Да, да. — Свещеникът започна да гаси свещите. — Ще ти оставя една запалена. — Той посегна и стисна ръката на Пасърел. — Лека нощ, братко.

Отец Винсънт изчезна зад преградата. Пасърел чу страничната врата да се затваря и се облегна назад с въздишка. Чудеше се какво да прави. Сигурно мастър Алфред Трипъм, заместник-декан на „Спароу Хол“ щеше да му помогне? Щеше да помоли шерифа за подкрепа. Пасърел прехапа устни. Въпреки това с живота му беше свършено. Чувстваше се щастлив в „Спароу Хол“ сред книгите и ръкописите си, и докато правеше сметки в малкия си кабинет. Сега всичко това беше изгубено. Какво щеше да стане с бедния Пасърел? Ако тази нелепа история продължеше, той щеше да има един-единствен избор: да се предаде на приставите или да напусне Оксфорд, да стигне до най-близкото пристанище и да се качи на някой кораб за чужбина. Пасърел протегна изтръпналите си крака и мрачно реши, че ще умре от изтощение, преди да стигне до градските порти. Ами навън? Студентите щяха да го чакат.