Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

— Сър Уолтър, приеми моите извинения.

Шерифът пое ръката му, после зачопли зъбите си.

— Проклет войнишки живот! — изрева той.

Изчака Корбет да седне и придърпа стола си срещу пейката. После заизброява на дебелите си пръсти.

— Кралят е в Уудсток и ми диша във врата. В Уестминстър е свикан парламент. Наредиха ми да избера подходящ представител. Някакъв шарлатанин продава зъби на плъхове на децата. Гарнизонът не е получавал пари четири месеца. Запасите ми свършват. В „Бокардо“ лежат трима престъпници — добави той, имайки предвид градската тъмница, — които трябва да обеся преди да мръкне. Кръчмарска прислужница била насилена в „Съкровищницата“. Имам цирей на задника. Не съм спал две нощи, а роднините на жена ми искат да дойдат и да стоят до Архангеловден. — Той подсмръкна. — И това са само по-маловажните проблеми.

Корбет се усмихна. Бръкна в кесията си и му подаде две златни монети.

— Не приемам подкупи, сър Хю.

— Това не е подкуп — отвърна Корбет, — а възнаграждението ти. Ще си го взема от хазната.

Монетите изчезнаха за миг.

— Ами Звънарят? — попита Корбет.

— Не знам кой е той — отвърна шерифът. — Знам само, че доста често прокламациите му се появяват на вратата на някой колеж или църква.

— Не си ли се бил в Ийвшъм на страната на дьо Монфор? — рязко попита Корбет.

Бълок отмести поглед.

— Да, така беше — отвърна той тихо, като на себе си. — Бях млад, идеалист и достатъчно глупав, за да вярвам в мечти. Но сега, сър Хю, аз съм верен поданик на краля, във война и мир. Не съм предател. Не знам кой е Звънарят или откъде идва. Разбира се, ходих да поразпитам онези празноглавци от „Спароу Хол“, но със същия успех можех да търся отговор и на гробищата.

— Ами труповете, намерени край Оксфорд?

Бълок сви рамене.

— Ти знаеш колкото мен, сър Хю. Бяха на бедняци. Главите им бяха отрязани и закачени за косите на някое дърво. Пратих хората си да претърсят. Обиколиха горите и полята. Нещо става. — Той млъкна и почеса бенката на дясната си буза. — Оксфорд е странно място, сър Хю. Денем жителите му пеят Salve Regina и почитат Христа в черквите. Нощем в кръчмите погубват душите си с вино и разврат. Извън градските стени, на отдалечени места, накратко казано, на пътя за Банбъри моите хора разговаряли с един лесничей. Завел ги на една полянка дълбоко в гората. На нея имало скала, огромен камък, сякаш захвърлен там от самия сатана. Някой го бил използвал вместо олтар; имало следи от огън, кървави петна, а на един клон висял животински череп.

— Магьосници? — попита Корбет.

— Магьосници или вещици — изсумтя Бълок. — Това е всичко, което са видели. Не е работа на местните селяни и земевладелци — те нямат нито време, нито сили за подобни глупости.

— И смяташ, че това е свързано с убийствата?

— Възможно е. — Бълок изтри уста с опакото на ръката си. — Иска ми се да открия този убиец. Надявам се да е някой нагъл студент. Между другото тази сутрин донесоха още един труп — на един стар глупак, наречен Сенекс. Бил е открит като останалите — Бълок се усмихна мрачно — с едно изключение. Ръката му била здраво стисната. Когато успях да разтворя пръстите му, намерих прах, камъчета и най-важното, едно копче.

— Копче ли? — попита Ранулф.

— Да, метално копче с релефно изображение на врабче, символът на „Спароу Хол“. Нещо повече — продължи Бълок, — както знаеш, сър Хю, такива копчета имат на робите си само преподавателите или по-богатите студенти. Останалите са облечени в дрипи.

— Е, какво мислиш — попита Корбет.

Бълок се изправи на крака.

— Според мен в колежа има вещерско сборище, което се кланя на демоните. Смъртта на тези стари просяци е свързана с някакъв ужасен ритуал, но нямам доказателство за това. Старецът може да е намерил копчето, докато са го гонели или докато се е борел за живота си да го е откъснал от нечие палто. Но това не е единственият труп, който намерихме тази сутрин. — Бълок отпи от виното си. — По-миналата вечер, точно преди вечерня, икономът Уилям Пасърел бил прогонен от „Спароу Хол“ от група студенти. Всички знаят, че Ашъм, който се радваше на всеобща обич, е написал част от името на Пасърел върху късче пергамент, докато умирал в библиотеката. Пасърел побягнал и потърсил убежище в църквата „Сейнт Майкъл“. Отец Винсънт, енорийският свещеник, го приютил, нахранил и напоил. Тълпата се разпръснала, но по-късно същата вечер някой влязъл в църквата и оставил близо до вратата на олтара кана вино и чаша. Пасърел пил от него, но то се оказало отровно. Умрял почти веднага.