Пол Дохърти - Стрелецът демон

Корбет се отдалечи встрани.

— Ранулф, намери кирка, мотика и лопата. Разбери къде е погребан трупът на горката жена. Милейди, ще обясня действията си на краля и на архиепископа, а ти ще имаш възможност да се оправдаеш защо си отказала да ми окажеш съдействие.

— Сър Хю.

Той се обърна. Лицето на лейди Маделин се бе смекчило.

— Не исках да се карам с теб. Първо, да отговоря на въпроса ти. Саркофагът с мощите никога не е отварян. Второ, ще ти кажа каквото искаш да знаеш, в моите покои. И трето, тъй като аз съм игуменката тук, аз ще накарам да извадят тялото!

Един от послушниците пъхна ръба на лопатата под капака на ковчега, повдигна го и бързо се отдалечи. Ковчегът беше дълъг тесен сандък, здраво закован. Корбет направи знак на Ранулф да се отдалечи, постави парче плат, напоено във вино, оцет и билки пред устата и носа си, извади камата си и пристъпи наблизо. Послушникът бързо беше изчезнал. Лейди Маделин и монахините не искаха да присъстват. Ранулф стоеше на известно разстояние под разперените клони на едно изкривено тисово дърво. Корбет вдигна капака. Въпреки напоения с вино парцал, миризмата беше ужасна, защото трупът под воала беше започнал да се разлага. Корбет почувства дълбока жал. Тялото, облечено в проста бяла рокля, изглеждаше младо, трогателно и жалко. Той отметна импровизирания саван и забеляза късо подстриганата коса. Потърка един кичур между пръстите си. По някаква причина беше убеден, че косата е боядисана. Раната в гърлото беше отблъскващо синьо-черна на цвят.

— Бог да ти дари покой! — прошепна Корбет. — Истина е, че смъртта не е красива.

Внезапно си спомни за Оксфорд и видя убиеца с налудничав поглед да тича към него, вдигнал арбалета, от който изстрелва стрела. Корбет бързо прогони мисълта от съзнанието си.

— Помни, човече, че си пръст и при пръстта ще отидеш.

— Sic transit gloria mundi…

Корбет се огледа. До него стоеше мъж с наметало и качулка. По кафявото расо приличаше на францисканец. Носеше обикновени сандали и държеше ясенова тояга в ръката си. Ранулф се приближаваше към тях.

— Кажи на прислужника си, сър Хю, че не те заплашвам с нищо.

Нашарена с вени ръка отметна качулката. Корбет видя черни буйни мустаци и брада, оплешивяваща глава и сурово лице. Но очите бяха весели и закачливо присвити. Миризмата на гнило от ковчега стана непоносима и Корбет се изправи.

— Аз съм брат Козмас, енорийски свещеник на „Сейнт Осуалд“. Лейди Маделин ми каза кой си. — Усмивката на францисканеца стана още по-широка, откривайки жълтеникави остри зъби. — Е, всъщност не тя, а благословената сестра Вероника, която по-скоро е трябвало да стане градски глашатай.

Корбет се усмихна. Винаги беше харесвал францисканците: помощта им за бедните, простите им, но ефикасни методи, прямата и непресторена реч.

— Дойдох за провизии — продължи отецът. — За всичко, което мога да изпрося от лейди Маделин, която обича да се прави на господарката на замъка. Сигурен съм, че в рая ще й възложат да организира ангелите! — той кимна към трупа. — Мирише ужасно.

Корбет свали кърпата от лицето си и кимна.

— Изглежда на теб не ти пречи, братко.

— Тялото е чувал, пълен с кръв! — отвърна францисканецът. — Душата, която е приютявало, вече я няма. — Очите му се смекчиха. — Горкото момиче. Ще ти кажа направо, сър Хю, бил съм войник, хирург и бръснар в кралските войни. Виждал съм повече трупове, отколкото мога да преброя. Ние, хората, обичаме да убиваме, нали? — Той приклекна до ковчега, измърмори заупокойна молитва и очерта кръст във въздуха. — Рана от стрела. — Монахът посочи към гърлото. — Стрелецът е бил опитен.

— Разбираш ли от стрелба с лък, братко?

— Бях стрелец в армията на краля. Казваха ми винаги да се целя в шията. Главата, гърдите, коремът са защитени. Но нищо не може да те спаси от парче желязо в гърлото. Трябва да е умряла бързо. Имаш ли нужда от помощ, кралски писарю?

Корбет отново покри устата си с парчето плат. Гадеше му се и му се искаше да се отдалечи от този ковчег и разлагащия се труп. Чу Ранулф да кашля и ругае под тисовото дърво, когато миризмата стигна до него, но трябваше да продължи. Повдигна роклята, за да огледа тялото.

Нямаше други белези, освен дамга на рамото във формата на лилия. Беше стара и избеляла. Корбет намести отново трупа и го покри с прозрачния воал. Отдалечи се да си поеме въздух, докато францисканецът закова капака с един камък.

Корбет стигна до тиса, свали парцала от лицето си и се загледа в птичката, която летеше над лехите с билки. Дали беше дрозд? Опита се да мисли за нещо приятно. Ранулф понечи да го заговори, но Корбет поклати глава. Францисканецът довърши работата си и се доближи.