Пол Дохърти - Стрелецът демон

Успокоена, монахинята се усмихна весело на Ранулф.

— Аз съм сестра Фиделис — заговори тя бързо. — Послушничка съм. Не мога да запомня думите, затова лейди Джоана, ръководителката на хора, както и лейди Марселина, наставницата на послушниците, ми казаха да остана тук и да го пея, докато го науча.

Корбет се поклони.

— Аз съм сър Хю Корбет, пазител на Тайния печат, специален пратеник на Негово величество краля.

Очите на сестра Фиделис се разшириха от учудване.

— Не сме толкова важни, колкото ти се струва — усмихна се Корбет. — Всъщност, току-що се запознахме със сестра Вероника, която се отнесе с нас като с разбойници.

— Такава си е! Помолих я за помощ, но тя ми каза, че била много заета.

— Тогава ние ще ти помогнем — отвърна Корбет. — Нали, Ранулф?

— Тук е забранено да пеят мъже — смотолеви сестра Фиделис.

— Добрият Бог едва ли ще възрази — отвърна Корбет. — А и ти трябва да научиш думите.

— Има да разправям за случилото се — разсмя се сестра Фиделис. — Ти започни, а аз ще повтарям всеки стих.

Ранулф, прекалено изненадан, за да се включи, наблюдаваше как господарят му застана до младата монахиня и запя Salve Regina с дълбокия си мелодичен глас. В края на всеки стих млъкваше и младата монахиня го повтаряше, докато триумфално се присъедини към него за последната строфа.

О Dulcis! О Pia! Virgo Maria!

— Изпях го! — възкликна тя. — Вече го знам. Няма да им кажете, нали?

Корбет се обърна към Ранулф.

— Устните ни са запечатани, нали?

Ранулф само зяпаше и се чудеше не за първи път дали стрелата, пронизала господаря му в Оксфорд, не е увредила и друго, освен гръдната му кост.

— Благодаря — усмихна се сестра Фиделис. — Когато пея, винаги забравям думите. Лейди Джоана е много строга. Бие ме с пръчка през пръстите.

Тя вдигна нежната си бяла ръка, по която се виждаха подути червени следи. Корбет целуна връхчетата на пръстите й.

— Не заслужаваш тъй сурово наказание — прошепна той.

Сестра Фиделис се изчерви и отдръпна ръката си.

— Щом чакате лейди Маделин, ще ви кажа, че дълго ще стоите тук. Тя обича да кара хората да я чакат. Дори лорд Хенри, когато идваше тук, стоеше сума ти време в къщата за гости. — Тя замълча. — Той плати щедро за обновяването на гробницата.

— Много ли тъй щедри посетители идват в манастира? — попита Корбет.

— О, да. Уелският принц също е идвал тук.

— Не знаех, че той почита света Хавизия — невинно отбеляза Корбет.

— Явно е така, щом дойде. Но аз съм само послушница, сър — звънко каза тя. — Тези посещения не ме засягат.

— Какви посещения? — Корбет се помоли наум лейди Маделин наистина да се забави, тъй като хубавичката млада послушница очевидно имаше желание да си побъбри с някого.

— Лейди Джоана не биваше да ме бие с пръчка! — Сестра Фиделис засмука пръстите си.

Корбет внимателно я оглеждаше. Чудеше се дали младата дама не е била изпратена тук, не защото е искала да стане монахиня, а защото не е съвсем наред с ума.

— Какво казваше? — попита тя.

— Щеше да ми разкажеш за странните посещения.

— О, да! Сър, как ти беше името?

— Сър Хю Корбет, пратеник на краля.

— Сър Хю, аз често мечтая, особено в трапезарията; никога нямам време да си доям храната. Затова непрекъснато ме карат да върша нещо — като наказание. Мразя листата!

— Моля? — попита Ранулф.

— Листата — повтори сестра Фиделис. — Тъй като се бавя с яденето твърде дълго, когато останалите послушници се оттеглят за почивка, трябва да мета двора. Дават ми тежка престилка, която прежулва врата ми, и метла, която едва вдигам. Карат ме да премета калдъръмения двор, който свързва трапезарията с къщата на лейди Маделин.

— Аз също не обичам да чистя листа — каза Корбет. — И ти обещавам, че ще поговоря с лейди Маделин да не бъдеш наказвана толкова строго.

— Наистина ли, сър? Ще й кажеш ли и за пръчката на лейди Джоана?

— За Бога — прошепна Ранулф.

— Бяхме стигнали до листата — поде Корбет.

— Една нощ, мисля, че беше в навечерието на деня на свети Матей — тя докосна устни с пръстите си, — а може би денят на свети Корнелий…

— … си метяла листата в двора.

— Да. Когато притъмня и никой не можеше да ме види, се скрих в един ъгъл. Бях откраднала парче сладкиш от трапезарията и ръцете ми бяха измръзнали. Както и да е, изядох сладкиша. Бях много ядосана, защото послушниците си бяха в спалнята, а всички останали сестри прекарваха приятно времето си. Внезапно — тя толкова рязко приведе глава, че Корбет едва не отскочи — видях един мъж с плащ и спусната качулка да пресича двора.