Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Внимавай какво пипаш. Това е Божи дом, а не сергия на пазара!

— Сестро, не бих и помислил да задигна нещо. Изпълнен съм с преклонение към света Хавизия още от дете. Дори, когато бях малък, тя ми се яви.

Челюстта на сестра Вероника увисна.

— Достатъчно, Ранулф — предупредително се обади Корбет.

Прислужникът целуна ръката на монахинята и преди тя да успее да му отговори, последва сър Хю в църквата.

Те застанаха на входа, възхищавайки се на красотата и изяществото на помещението. Плочите на пода бяха идеално почистени. Колоните, които разделяха трансептите, бяха боядисани в тъмносиньо и имаха златни корони. Стените зад тях сияеха с ярките си фрески, изобразяващи библейски сцени. В отсрещния край богато резбована преграда отделяше мястото на хора и олтара. Въздухът ухаеше от цветята, поставени в малки медни съдове в основата на всяка колона. Облаци дим от тамян още се носеха във въздуха, оцветени в различни багри от слънчевите лъчи, които проникваха през стъклописните прозорци.

— Очевидно манастирът е много богат — забеляза Ранулф. — Тази църква е по-хубава и от кралския параклис.

— С една разлика — каза Корбет и посочи прозорците, оцветени в яркочервено, златисто, зелено и синьо.

— Ти си главен писар на Зеления печат, мастър Ранулф. Трябва да мислиш бързо и да бъдеш наблюдателен. Не забеляза ли нещо особено в рисунките по стените и прозорците?

Ранулф тръгна из църквата. Той се гордееше с образованието си. Нима нямаше собствена Библия и два часослова! А и където да отидеше, той внимателно слушаше и наблюдаваше. Някои от сцените му бяха неизвестни, но други познаваше. Иудит от Стария завет, която отрязва главата на врага си. Рут, моавката. Едно от изображенията привлече погледа му и той се усмихна: на него змията изкушаваше Адам. Но тялото му беше покрито, само главата му се подаваше иззад пищния лигуструм 10 10 Лигуструм, още „Птичи дрян“ или „Кучешко грозде“ — вечнозелен декоративен храст, който се използва главно за оформяне на живи плетове. — Бел. Dave . Ева пък беше показана в цялата си хубост. Едната й ръка беше вдигната, сякаш предупреждаваше Адам да не се поддава на изкушението. На стената под прозореца се виждаше сцена от Страшния съд. Бог бе разделил добрите от лошите. Ранулф се разсмя.

— Жени! — възкликна той. — Всяка сцена изобразява жена! От мъжете присъстват само Адам и Христос. Виж, мастър, дори Спасителят с дългата си коса и хубаво лице изглежда доста женствен.

— А забеляза ли осъдените грешници? — попита Корбет и посочи тъмните неясни силуети, облечени в очукани брони. — Погледни, Ранулф, всички прокълнати от Бога са мъже, а спасените…

— Всички са жени! — възкликна Ранулф.

Те обиколиха из църквата. От една страна сцените бяха изобразени майсторски и с прекрасни цветове, но посланието им беше ясно. И на земята, и на небето, жената беше благословена, а мъжът — прокълнат.

Корбет погледна встрани. Видя олтара на Богородица вляво, а вдясно блестящ дъбов саркофаг със стъклен капак в горната част, който проблясваше на светлината на дузини восъчни свещи.

— Мощите на света Хавизия — обясни той.

Канеше се да ги разгледа по-отблизо, когато откъм ложата на хора се дочу глас на млада жена, която пееше „Salve Regina“ .

— Salve Regina, Mater Misericordia, Vita Dulcedo et Spes Nostra, Salve!

Корбет вдигна пръст към устните си и последван от Ранулф влезе в богато украсения олтар с полирани дървени ложи за хора от двете страни. В отсрещния край върху подиум, застлан с дебели синьо-златисти килими, се издигаше мраморен олтар. На него бяха поставени сребърни свещници, а над тях на филигранна верига висеше украсената със скъпоценни камъни дарохранителница със Светото причастие. Монахинята, застанала на мястото за хора, гледаше към олтара, отпуснала ръце покрай тялото си. Корбет очакваше пеенето да продължи, но тя млъкна и започна отначало.

— Salve Regina, Mater Misericordia, Vita Dulcedo et Spes Nostra, Salve.

„Небесна царице, милостива майко, поздрав на теб, надеждо наша, благодат и спасение.“

— Ad te clamanus… — Гласът отново пресекна.

— Ad te clamanus, exules filli Evae — запя Корбет с плътния си баритон. — Ad te suspiramus, gementes et flentes.

„Чуй плача на нещастните прокудени деца на Ева. Към теб отправяме въздишките, скърбите и плача си от Долината на скръбта.“

Младата монахиня се обърна. Хубавото й лице, оградено от пребрадката, беше пребледняло от уплаха.

— Аз… Какво правите тук?

— Чакаме лейди Маделин. — Корбет пристъпи напред. — Изглежда, че си забравила думите на химна. Нямаш ли часослов?