Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Ти май си философ — подразни го Ранулф, привеждайки се от коня.

— Аз съм коняр — отвърна Болдок. — И то добър! Няма нищо по-хубаво от това да яздиш! Конете са дар Божи за хората. Те те обичат и не искат нищо друго, освен малко грижи.

Ранулф си спомни Малтоут.

— Какво друго правиш, Болдок? Добър ли си в боя или щом извадиш камата, се порязваш?

Болдок посочи един кол, останал от палисадата.

— Виждаш ли го, господарю?

— Както носа на лицето ти.

Болдок се обърна и Ранулф едва зърна бързото движение на ръката му. Тя се изви в дъга и ножът с тънко острие прелетя във въздуха и се заби в точно в средата на кола.

— Един скитащ фокусник ме научи — похвали се Болдок. — Доста монети съм изкарал по кръчмите.

— Какво друго можеш да правиш — Ранулф беше забравил за Корбет. — Играеш ли зарове, Болдок? — Той бръкна в кесията си и извади два от истинските си зарове.

Изражението на конярчето внезапно стана нещастно, сякаш някой бе заплашил да го обеси.

— Какво има? — измърка Ранулф и посочи към едно място, където земята беше по-равна. — Хайде, хвърли ги!

Болдок се накани да откаже.

— Аз съм кралски писар — тихо каза Ранулф.

Конярчето упорито вирна глава.

— Хайде! — подкани го Ранулф. — Виж! — Той извади едно пени и го хвърли на Болдок, който сръчно го улови. — За Бога, момче, хвърли заровете. Плащам ти, за да го направиш.

Най-после Болдок взе заровете и приклекна.

— Сега ще разбереш защо не искам — каза той — и ще ме оставиш на мира.

Той хвърли двата бели полирани зара. Ранулф примигна.

— Две единици! — възкликна той. — Хвърли пак!

Конярчето въздъхна, но се подчини.

— Две единици! Не мога да повярвам! Дай пак!

Този път се падна две и едно. Болдок вдигна заровете и ги мушна в ръката на Ранулф.

— Не ти казах прякора си — призна той. — Болдок Каръка!

— Не, не. — Заинтригуван, Ранулф извади фалшивите зарове, в които имаше тежести, за да се падат винаги шестици. — Ще ти докажа, че не си прав.

Младият коняр примигна.

— Трябва ли да го направя?

Още едно пени смени собственика си. Ранулф наблюдаваше омаян, беше използвал тези зарове многократно, за да ограби противниците си. Болдок хвърли заровете и се паднаха тройки.

— Сигурно е така, защото не е равно — прошепна Ранулф. — Това никога преди не се е случвало.

— Ако мислиш, че това е зле — каза Болдок, — със сигурност не си ме чувал да пея. — Бледото му лице беше почервеняло, очите му горяха. — Ако искаш да ми се подиграеш, върни се в имението и разкажи на всички какво си видял. Тогава всички ще се развеселят и ще те питат: — А чу ли го как пее?

Преди Ранулф да успее да отговори, Болдок отвори уста:

— Мургаво момиче…

Конете се вдигнаха на задни крака и зацвилиха. Ранулф изруга и заби пети, за да се задържи, дърпайки юздите на коня на Корбет. Колкото повече пееше Болдок, толкова по-неспокойни ставаха конете. Никога досега Ранулф не беше чувал тъй ужасни звуци, нито в кръчмарски свади, нито в улични боеве, нито от мъжете, страдащи от ужасни рани. Гласът на Болдок беше неописуемо неприятен, стържещ и хриплив като на човек, който бавно се задушава.

— Престани! — извика Ранулф. — В името на Бога, млъкни!

Болдок затвори уста. Ранулф успокои конете, а конярят се приближи и им прошепна нещо. Те изцвилиха и моментално се успокоиха. Той бръкна в кесията си, извади ябълка, разряза я на две и им подаде парчетата.

— Ето, вземете! — успокояващо прошепна той. — Болдок Каръка се извинява. Ето, сър — той хвана коня на Ранулф за оглавника. Сега кривогледството му се набиваше още повече на очи. — Вече знаеш защо ме наричат така. Защото съм кривоглед и не ми върви нито в играта, нито в любовта!

— Ранулф! — Корбет стоеше в края на долчинката и в погледа му се четеше нетърпение.

Прислужникът хвърли на Болдок още едно пени, преди да слезе от седлото и да поведе двата коня към господаря си.

— Какво става? — попита Корбет. — Какъв беше този ужасен шум?

Ранулф прикри усмивката си.

— Ще ти разкажа по-късно, господарю. Може би съм открил заместник на горкия Малтоут.

Корбет го погледна под вежди, после хвана юздата на коня си и го поведе между дърветата.

— Ако добре си спомням, манастирът трябва да е в тази посока. Ако се изгубим, вината ще е моя.

Ранулф изруга тихичко и тръгна след него. Той мразеше гората, шумовете, които не можеше да определи, сенките и силуетите, които сякаш се движеха между дърветата. Корбет вървеше пред него, потънал в мислите си. Предишната вечер ханджията на „Горският дявол“ му беше нарисувал груба карта и писарят смяташе, че върви в правилната посока — към пътеката, която щеше да премине в път и да ги отведе до манастира.