Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Защо се казват така? — попита Ранулф.

— Ако отидете там, ще видите голяма пещера, която прилича на разтворена уста на дракон. Отшелникът е безобиден, накуцва, а и ръцете му са осакатени. Преживява от подаянията на горяните.

— Млад ли е?

— На средна възраст — отвърна сър Уилям. — Не знам много за него. Нарича се Одо Риво.

— Ами Бухала? — попита Корбет. — Ханджията ми спомена и за него.

— Разбойник. Водеше лична война срещу брат ми и преди да ме попиташ, не знам причината.

— Да, в кръчмата „Горският дявол“ се носят много подобни слухове.

— Бухала — продължи сър Уилям — е като досадна бълха, която брат ми искаше да смачка.

— В какъв смисъл?

— Разбойникът изпращаше загадъчни послания, прикачени на стрели, които изстрелваше във вратите, дърветата или около пътеката, по която минаваше брат ми. Често се състояха само от една неумело написана дума: „Помни“.

— Помни какво?

— Не знам. Брат ми ругаеше и ги унищожаваше. — Сър Уилям вдигна ръка към устните си. — Веднъж прочетох посланието, защото го намерих. — Той затвори очи, после отново погледна. — Да, беше „Помни Розата от Рай“!

— Какво означава това?

— Отначало мислех, че е име на кръчма и започнах да разпитвам, но такава няма. Сър Хю, тази гора отделя южното крайбрежие от Лондон. Богата е на дивеч и в нея има мрачни, потайни места. Поклонници минават оттук на път за „Света Хавизия“. Разбойници и бракониери се укриват в гората от хората на шерифа.

— А стават ли убийства? — попита Корбет.

— Случвало се е.

— Както е станало и с младата жена, чийто труп беше открит?

Уилям сви рамене.

— Не знам нищо за това. Но ако една млада жена е достатъчно глупава, за да броди сама по горските пътеки, то е все едно пиленце да влезе в бърлогата на лисицата.

— И не знаеш нищо за нейната смърт?

— Ако знаех, щях да ти кажа. Трупът беше оставен пред манастира „Света Хавизия“. Милосърдната ми природена сестра го погреба по християнски, повече от това не знам. — Сър Уилям взе лъка и колчана със стрели и ги преметна през рамо. — Ти ми напомни, че сте кралски пратеници, затова, моля заповядайте довечера след вечерня.

И без да изчака отговор той се обърна и тръгна обратно към долината Севърнейк.

— Ето един разтревожен човек — забеляза Ранулф. — Господарю, ще взема конете. В кръчмата ли се връщаме?

— Не, мисля, че е уместно да посетим „Света Хавизия“ — усмихна се Корбет. — Колкото повече научавам за семейството на лорд Хенри, толкова по-интересно ми става. Сър Уилям наистина се тревожи, но не мисля, че е убиец, макар че е възможно да греша.

Корбет огледа окаляните си ботуши. Кървавочервени на цвят, те бяха изработени от висококачествен испански марокен. Мейв му ги беше купила на един панаир до Тауър. Погледът на Хю се спря на сребърната шпора, прикрепена към тока и той разсеяно бръсна парченце мъх от кожените си панталони.

— Гората е спокойно място — замислено каза Корбет. — Но нима никой не би забелязал човек, който замисля убийство, Ранулф? Никой ли не е чул дрънчене на шпори, цвилене на кон, пукота на сухите клонки под краката му?

— Не и когато са излезли на лов — отвърна Ранулф.

Той се взря в дървото, търсейки коса, който пееше тъй омайно.

— Помни, сър Хю, лорд Хенри е бил възбуден от предстоящия лов, както и спътниците му. Сутринта, когато е бил убит, гората е била изпълнена с шум, с виковете на ловците, лая на кучетата, подвикванията на гостите му.

Корбет се усмихна.

— Май свикваш с живота в провинцията, Ранулф. Доведи конете.

Мърморейки под нос колко мрази провинцията и мрачните зелени гори, Ранулф тръгна обратно през просеката. Един от конярите на сър Уилям пазеше конете — блед, русокос младеж. Той говореше на коня на Корбет, нежно галеше муцуната му, шепнеше в щръкналото му ухо като млад мъж на любимата си. Беше нисък и набит, с дебели пръсти и токът на единия му ботуш беше паднал, поради което накуцваше.

— Как се казваш, момче? — попита го Ранулф.

— Болдок. Истинското ми име беше Бърдок 9 9 Burdock (англ.) — репей. — Бел.прев. , но не ми харесваше, затова го промених.

— Странно име. — Ранулф се метна на седлото и хвана юздите на коня на Корбет. — Защо майка ти те е нарекла така?

Конярят вдигна поглед. Въпреки кривогледството, лицето му беше приятно и открито.

— Не познавам майка си — отвърна той. — Не знам кой е и баща ми. Преди години са ме подхвърлили в имението.

— И лорд Хенри те отгледа?

— Той беше добър човек и господар. Вярно, беше надменен, но не са ли такива всички благородници? Ходят по земята, сякаш цялата е тяхна и не забелязват червеите, които мачкат.