Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Разбира се — каза Ранулф. — Можеше да дойде и да открие, че лорд Хенри е закрит от прислужниците или гостите си.

— Точно така. В този случай или е щял да се опита да го убие, или да изчака друг удобен случай. — Той се усмихна през рамо на сър Уилям. — Но това, което казвам, не е съвсем вярно, нали?

Господарят на имението го погледна неразбиращо.

— Добре ме разбираш, сър Уилям. Брат ти лорд Хенри беше властен човек. Не би допуснал никого пред себе си. Трябвало е винаги да бъде най-отпред. Той е бил домакинът, големият ловец.

— Но за това би се сетил всеки — заекна сър Уилям.

— Искаш да кажеш, не само семейството му? — попита Ранулф предизвикателно.

— Както казва сър Хю — отбранително отвърна сър Уилям, — лорд Хенри във всичко беше пръв. Първороден, пръв в турнирите, в шествията и в лова.

Корбет се отдалечи, проучвайки огромните дъбове. Отиде до един от тях, в който имаше хралупа, вероятно прогорена от светкавица. Обиколката му беше почти два метра. И другите край него бяха същите.

— Какво е това място?

— Намираме се на края на долината Севърнейк — обясни сър Уилям. — Наричат тази част от гората „Хралупите“. Баща ми разказваше, че когато бил малък, тук имало страшна буря и някои от дърветата били поразени от светкавица.

— И? — попита Корбет.

— Обикновено тук се срещат влюбените и си играят децата. — Уилям се усмихна криво. — С брат ми често идвахме да играем на криеница.

Корбет влезе в една от хралупите, откъдето го лъхна силна миризма на плесенясало дърво, гъби и горска папрат. Все едно се намираше в малка килия. Погледна към небето. Мястото беше идеално за някое дете, разбойник или за убиец, който дебне жертвата си.

— Ранулф! Претърси останалите хралупи!

— Какво да търся?

— Когато го намериш, ще разбереш.

Сър Уилям стоеше слисан, докато Корбет и Ранулф ходеха от дърво на дърво. При всяко от тях Корбет приклякваше, повдигаше мекия мъх и папрат, сухите клонки и гниещите листа. В хралупите цареше полумрак, но имаше достатъчно светлина, за да могат да ги претърсят внимателно.

— Насам! — извика Ранулф.

Стоеше до един от по-отдалечените дъбове. Корбет забърза към него. Ранулф оглеждаше пръстта върху дланите си. Писарят зърна малки лентички кожа и перо от сива гъска. Взе ги, огледа ги и тръгна към хралупата, където Ранулф ги беше открил. Не успя да намери други следи и внимателно прибра парченцата кожа и перото в кесията си.

— Вече знаем, че не е било злополука — заяви той. — Убиецът се е криел тук. Мисля, че е дошъл рано сутринта или още предишния ден и е скрил тук лък и колчан стрели. Перото и лентите са от тях. Когато се е върнал, се е скрил в една от хралупите, докато се увери, че лорд Хенри е в долината Севърнейк, а тази част на гората е пуста.

Корбет отиде до мястото, откъдето смяташе, че се е прицелил убиецът, броейки тихичко.

— Съвсем наблизо е! — извика той. — После убиецът е забързал обратно, скрил е отново лъка и колчана и е отишъл при коня си.

Ранулф беше предвидил това заключение и вече се беше отдалечил между дърветата, ровейки из килима опадали листа.

— Сър Хю! Сър Уилям! Насам!

Ранулф разрови листата с камата си и разкри разпръснати конски фъшкии.

— Завързал е коня си за дървото — обясни той. Бил е с юзда, а копитата му увити с парцали. — Той побутна с ножа си фъшкията. — Имал е време дори да прикрие това.

— Сега знаем как е станало убийството — заключи Корбет. — Но кой и защо го е извършил?

Корбет седна на поваленото дърво и направи знак на сър Уилям да се приближи.

— Много хора ли желаеха смъртта на брат ти?

— Лорд Хенри правеше каквото си поиска, сър Хю. Семейството ни притежава огромни имения. Името ни е древно. Кралят беше щедър към него, брат ми беше пътувал в Италия, Сицилия, Северна Испания и Франция.

— Има и други богати и влиятелни благородници — забеляза Корбет, — но това не кара хората да ги убиват в самотни долчинки през красиви есенни следобеди. Сър Уилям, ще ти бъда благодарен, ако ми отговориш колкото може по-откровено. И ти, и аз знаем, че има неща, които не са всеобщо достояние.

— Лекарят и прислужниците чакат. — В гласа на сър Уилям прозвуча недоволство.

— Ранулф — нареди Корбет, — кажи на хората на сър Уилям, че могат да изчакат или да се върнат в имението.

— Кажи им да останат! — отсече сър Уилям.

— Добре — въздъхна Корбет. — А сега, сър Уилям, на въпроса за брат ти.

— Робърт Върлиън, главният лесничей, го мразеше.