Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Тогава сбогом, сър Хю. Някоя от сестрите ще ви заведе до конюшните.

Малко по-късно Корбет и Ранулф напуснаха манастира. Една от послушничките ги упъти и те намериха горската пътека, която трябваше да ги отведе до хана „Горският дявол“.

— Високопоставена дама — забеляза Ранулф, — изпълнена с високомерие и голяма лъжкиня!

— Какво искаш да кажеш? — Корбет дръпна юздите.

— При цялото ми уважение, господарю, Едуард от Карнарвон 11 11 Една от титлите на бъдещия крал Едуард II. — Бел.ред. може да е всякакъв, но поклонник? — Ранулф избухна в смях. — Ако е идвал тук, било е за някоя интрига и ние двамата добре го знаем. Но — продължи той — поне разбрахме кой е Бухала.

— Чудя се дали е така — замислено каза Корбет. — Тази работа е мътна, Ранулф. Фицалан са имали тайни и няма да ни позволят да ги разкрием, без да окажат сериозна съпротива.

Пристигнаха в хана малко след пладне. Работници и селяни от полята, лесничеи и въглищари бяха дошли да обядват. Седяха из калдъръмения двор, облегнати на стената и се припичаха на слънце. Неколцина залагаха дали някакво куче ще улови язовец. Търговец на дрънкулки, панделки и дантела обикаляше из двора, бутайки пред себе си малката си количка. Крадец, прогонен от Рай, седеше до кладенеца и миеше краищата на ушите си, отрязани от приставите. Коняри изкарваха коне и вкарваха товарните кончета в конюшните. В отсрещния край чистеха малкия гълъбарник и острата миризма на птичи изпражнения изпълваше двора, предизвиквайки протести от онези, които обядваха.

Ранулф и Корбет оставиха конете си на един коняр и влязоха в просторната кръчма. Таванът й беше от дървени греди, каменният под — покрит с дебел пласт свежи стръкове тръстика. В другия край капаците и вратите бяха отворени и през тях се носеше ароматът от билковата градина на хана. Резени шунка, късове бекон и дори пити сирене, увити в бял ленен плат, бяха провесени от гредите на тавана. Въпреки топлото време, в огнището гореше буен огън и един потен прислужник бавно въртеше шиша, на който беше нанизан половин свински бут. До него малко момиченце стоически понасяше горещината и поливаше цвърчащото месо със сос, ухаещ на билки. Апетитната миризма изпълваше кръчмата и дори Корбет усети, че устата му се пълни със слюнка. Ханджията, шкембест и оплешивяващ мъж с хлътнали очи, бързо пристъпи към тях. Той разпознаваше добрите клиенти от пръв поглед и бързаше да достави удоволствие на придворните.

— Свинското ще стане след миг — каза им той. — Препоръчвам ви го, господа. Кана от нашата бира, малко портвайн и най-хубавия хляб, който можете да намерите от тази страна на Рай.

Корбет се съгласи и ханджията ги покани на една по-усамотена маса, както се изрази той, близо до прозореца. Корбет и Ранулф свалиха бойните си колани и седнаха на пейките. Корбет поръча на ханджията да им донесе три бири — едната за него. После посочи стола до себе си.

— Идват ли тук високопоставени посетители? Имам предвид, знатни.

— Хората идват и си отиват — предпазливо отвърна ханджията.

— А някой, когото да не познаваш? — попита Корбет.

— Сър, това е гората Ашдаун. Много хора минават оттук на път от крайбрежието към Кентърбъри. Студенти, моряци, обичайните просяци, поклонници и търговци.

— Знаеш за какво те питам — настоя Корбет. — Идвала ли е някоя важна личност, обвита в тайнственост, някой, който е плащал със злато и сребро, за да не бие на очи?

— Имаме и разбойници — отвърна ханджията.

Корбет въздъхна вбесен.

— Някой друг?

Мъжът извърна поглед.

— Идвал ли е Уелският принц?

— Да, взе най-хубавата стая в първия коридор, в която има голямо легло с балдахин и вълнени килими.

— Обзавеждането не ме интересува — каза Корбет. — Имаше ли някой друг тук, когато принцът пристигна?

— Само един човек — бързо отвърна ханджията. — Висок, с русолява коса и меки ръце. Ходеше много наперено. Мисля, че беше рицар. Говореше като образован човек, но рядко слизаше тук.

— Обзалагам се — сухо каза Корбет, — че той също е взел стая в първия коридор и е плащал добре, за да му носят храната в стаята.

Ханджията погледна с удивление тъмноокия писар.

— Забеляза ли този рицар да има някакъв отличителен знак? — попита Корбет и чукна мъжа по големия нос. — Залагам една сребърна монета срещу златна, че е имал. Червен двуглав орел ли беше? — Той настъпи ботуша на Ранулф, който изненадан трепна.

— Да, така е. — Ханджията вече беше уплашен. — Криеше се от всички, обличаше се като монах с тъмна наметка и качулка. Но на масата в стаята му видях пръстен с герба, който ми описа.