Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Веднага ли те уведомиха за смъртта му?

— Бях тук, когато сър Уилям изпрати човек да ми каже. — Лицето й се смекчи. — Съжалявам, сър Хю. — Лейди Маделин стисна ръба на писалището. — Заповядай там — тя посочи към отсрещния край на стаята. — Искаш ли да седнеш? Малко вино?

Корбет прекоси стаята и приближи стола към писалището.

— Сестрите от кухнята бяха много любезни — отвърна той, докато сядаше. — Но стомахът ми е още свит след онова, което видях. Значи не можеш да ми разкажеш нищо за смъртта на брат си или тази на младата жена, чийто труп видях?

Лейди Маделин поклати глава отрицателно.

— Често ли се виждахте с лорд Хенри?

— Понякога ходех в имението Ашдаун. Когато пътувах до Рай, сър Уилям ме придружаваше. Там имаме земи, за които се грижи управител.

— Манастирът явно е богат — кимна Корбет.

— През определени следобеди отваряме портите за поклонници. Даренията им са щедри — отвърна тя, хвърляйки яростен поглед към Ранулф, който продължаваше да си подсвирква тихичко.

Корбет погледна към него, намигна му и подсвиркването спря.

— Вярваше ли сър Хенри в света Хавизия, искам да кажа, в нейните мощи?

— Сър Хенри не вярваше в нищо!

— Но е подновил саркофага.

— Родът Фицалан винаги се е грижил за мощите.

— Все пак е било много щедро от негова страна.

Лейди Маделин се прозя.

— Аз непрекъснато му натяквах. — Тя вдигна ръка към устата си и потисна още една прозявка. — Някой трябваше непрекъснато да го подсеща, за да изпълни дълга си.

— Ами Бухала? — попита Корбет.

— Чувала съм за него. Подозирам, че по-скоро той е убиецът, а не бедният Върлиън.

— И защо мислиш така?

— Струва ми се, че Бухала е човек, свързан с миналото на Хенри — обясни тя. — И Хенри, и Уилям бяха лекомислени младежи. Прелъстяваха и развратничеха на воля. Ничия сестра, съпруга, дъщеря, дори майка, не беше в безопасност от тях.

— И ти го знаеше?

— Чувах разни истории. Слухове за млада съпруга, която се обесила някъде в покрайнините на Рай.

— Знаеш ли какво означава „Розата от Рай“? — попита Корбет.

— Да. — Тя вдигна пръсти към устните си. — Лорд Хенри го е споменавал. Бухала му оставял послания да помни това име.

— И спомняше ли си го той?

— Мисля, че да. Нещо повече, смятам, че и Уилям знае за какво става дума. — Тя замълча. — Чух слухове за някаква кръчма, наречена „Червената роза“. Намирала се на пътя, който тръгва от Рай. Била собственост на млада семейна двойка, кръчмар и красивата му млада жена. Според слуховете Хенри и Уилям отседнали там преди години. Казват, че Хенри прелъстил младата жена, направил я своя любовница и после я напуснал.

— И? — попита Корбет.

Той се стресна, когато една сянка скочи в скута на лейди Маделин. Черният като въглен котарак се сгуши и замърка гърлено.

— Здравей, Луцифер — лейди Маделин лекичко го погали. — Моят постоянен спътник. — Тя се усмихна. — Бич за нашите мишки и други вредители.

— Какво станало с младата жена?

— Според слуховете, се самоубила — обесила се на една греда в кръчмата. Вече бях постъпила в манастира, когато това се случило. Татко, който вече беше стар, побърза да потули историята.

— Преди колко време е станало това?

— Трябва да са изминали двайсетина години. Казват, че духът на младата жена бродел из кръчмата, затова сменили името й.

— И Бухала може да е съпругът на мъртвата жена?

— Възможно е.

— Ами трупът, който е заровен в двора ви? — попита Корбет. — Нищо ли не знаеш за него?

— Абсолютно нищо.

— Не е ли идвала тук?

— Казах ти, сър Хю, нищо не знам.

Корбет задъвка ъгълчето на устната си.

— На рамото й имаше дамга във форма на лилия.

Лейди Маделин поклати глава.

— Сър Хю, не мога да ти помогна.

— Идвал ли е тук негово височество Уелският принц?

— Гробницата се посещава от много благородници. Самият крал също е идвал тук.

— Със свита ли идва?

— Само с един-двама прислужници.

— Но никой мъж не може да дойде тук, без да те е уведомил предварително?

Лейди Маделин се изчерви.

— Сър Хю, стигна твърде далеч. Защо ме питаш това?

— Съжалявам — извини се Корбет, — но кралят иска да разкрия загадъчните събития, които стават тук, милейди и съм длъжен да го направя. — Той се изправи и се поклони. — Благодаря ти за времето и вниманието. Ако имам още въпроси, разбира се, ще се върна.

Лейди Маделин не отговори. Тя взе перото от мастилницата и придърпа парче пергамент, сякаш се връщаше към задълженията си.