Пол Дохърти - Сянката на греха

Корбет се спря на вратата.

— Дори когато е в името на краля, сър Луис, справедливостта не може да погазва закона.

— Къде отиваш? — попита Ранулф.

— В църквата. Ела после при мен, Ранулф. Мъчи ме любопитство по отношение на въжетата в камбанарията.

Корбет затвори вратата след себе си и бавно слезе по стълбите. Пазарът вече беше изпълнен с хора и шумотевица. Дребните търговци и чираците крещяха цените си, примамваха клиентите си с платове от Брюж, испанска кожа, плодове, докарани от лондонските търговци, накити и украшения от Ипсуич. Продавач на реликви приканваше хората да купят запечатана чаша, която според твърденията му съдържала последния дъх на свети Георги. Корбет си пробиваше път, отблъскваше с ръце и клатеше отрицателно глава, когато търговците се изпречваха на пътя му и тикаха в ръцете му нов колан, ботуши за езда или позлатени шпори. Най-после се измъкна. Сграбчил дръжката на меча си, се отправи към църквата. Поспря пред гроба на Елизабет и забеляза оставената върху прясно изкопаната пръст бяла роза.

— Помогни ми — прошепна Корбет.

Влезе през страничната врата. В олтара горяха свещи, но беше празен. Благоуханен дим от тамян от утринната литургия все още се виеше на тънки талази. Изкачи се към камбанарията, влезе в тясното помещение и известно време внимателно разглеждаше тежестите, привързани за долните краища на въжетата.

— Да знаех само кой е светецът-покровител на звънарите в църквите — промърмори на себе си Корбет. — Щях да му се помоля.

Хвана едно от въжетата, постави края му на полегатия перваз на прозореца и се върна в църквата, като затвори вратата след себе си. Седна за малко да се помоли. Искаше да успокои мисълта си, да се съсредоточи и да провери дали предположенията му са верни. Отиде до параклиса на Света Богородица, запали свещ и коленичи на покритата с възглавничка молитвена пейка, вперил поглед в лицето на Девата.

— Напомняш ми Мейв — прошепна Корбет.

Почувства вина заради разсеяната си молитва, прекръсти се и се върна отново в църквата. Вратата, през която изнасяха мъртъвците, се отвори. Влязоха някакъв мъж и старица, която запали свещ, помоли се и си тръгна. Тревога обзе Корбет. Тъкмо щеше да се върне в камбанарията, когато камбаната удари и сърцето му подскочи.

— Така си и мислех — прошепна си той и със замах отвори вратата.

Въжето с привързаната към него метална тежест се беше изплъзнало от нишата на прозореца и предизвикало слабо люлеене, от което камбаните бяха започнали да бият. Корбет отново вдигна въжето и го постави по-навътре на перваза на прозореца. Чакаше и наблюдаваше. Изработената от олово тежест беше гладка и блестяща. Видя как започва много бавно да се плъзга по перваза.

— И колкото по-навътре я сложа — каза си Корбет, — толкова повече време ще й трябва, за да падне. Сега трябва само да чакам.

Седна на стъпалата на камбанарията и се зачуди къде ли е Ранулф. Вратата, от която изнасяха мъртъвците, се отвори и в нефа отекнаха стъпки. Влезе Бъргес.

— Какво става, за Бога? — възкликна той. — Защо бие камбаната?

Видя поставения в прозоречната ниша край на въжето. Отвори уста и отстъпи назад.

— Какво правиш, сър Хю?

— Чудех се — отвърна Корбет — как така църковните камбани могат да бият, когато църквата е празна? В нощта, когато курат Робърт умря, нямаше никого в църквата. Помниш, нали? Всички седяхме в общината, хапвахме си сладко и се наслаждавахме на благоденствието на мелфордските жители. Тогава църковната камбана започна да бие. Ти веднага скочи, мастър Бъргес, и пъргаво се затича да видиш каква е причината. Малко по-късно се върна забързан, и съобщи ужасен, че курат Робърт се е обесил. Нямало следи от насилие, нито следа, че става дума за убийство. При това в ръкава му бе открито парче пергамент с цитат от псалмите, как греховете му били пред него. Следите навеждаха на мисълта, че курат Робърт е убиецът на онези момичета. Воден от чувството си за вина или от страх да не го заловят, той се е възползвал от възможността, когато църквата е пуста, дошъл е в камбанарията и се е обесил.

— Така е станало — заекна Бъргес.

Корбет се облегна на коленете си и му се усмихна.

— Не е така, мастър Бъргес. Първо, защо ти хукна към църквата? Защото камбаната заби? Не беше ли това работа на курат Робърт? И ако има някакъв проблем, сам да измине краткото разстояние до общината и да съобщи, на Гримстоун или на теб.

— Курат Робърт обичаше да пие — горчиво издума Бъргес. — Или давеше мъката си с много вино, или се бичуваше заради греховете си и се молеше, проснат на студения каменен под.