Пол Дохърти - Сянката на греха

— Ловя зайци с капани! — на загорялото й лице се бе изписала загриженост. — Ново убийство ли има, писарю? Курат Робърт, нали? Казват, че се обесил. Той ли е убил клетия ми Фъръл?

— Не вярвам, че е бил той. Кажи ми, Соръл — Корбет хвана по-късо поводите и се наведе към жената. — Нали не може тялото на Фъръл да е скрито в тресавище или блато? Мислех да те питам още вчера.

— Не — отвърна му Соръл. — Блатата и тресавищата наоколо не са чак толкова дълбоки. Пък и каквото потъне в тях, след време изплува. Защо? — попита тя. — Да не би да знаеш къде е заровен?

— Да, знам. Известно ми е точното място.

— Къде? — Соръл пусна торбата и хвана поводите с една ръка, а с другата сграбчи коляното на Корбет.

Корбет отмести кичур коса от лицето й.

— Имай ми вяра — прошепна й. — Остави ме да поиграя играта. Дотогава обаче остани в Мелфорд!

Соръл пусна поводите. Корбет пришпори коня си и следван от Ранулф и Чансън, препусна по пътеката към града. Щом наближиха, тъкмо когато минаваха покрай църквата, Корбет дръпна поводите на коня си и се обърна към двамата мъже.

— Аз ще отида да закуся в „Златното руно“. Вие намерете сър Луис Тресилиън и сър Морис Чапълс. Доведете ми ги и двамата. Кажете им, че трябва да дойдат в името на краля.

— Чапълс и Тресилиън? — учуди се Ранулф.

— Доведете ми ги — повтори Корбет. — Кажете им, че имаме какво да обсъдим!

Корбет се върна в „Златното руно“, където хапна осолено свинско, току-що изпечен хляб, резен сирене и чаша разреден ейл. В кръчмата почти нямаше хора, само случайни посетители, отбили се за малко тук, преди да продължат към пазара — продавач на реликви, който редеше на поднос стоките си, търговци, които продаваха панделки, пътуващ калайджия, двамина дребни търговци с язовец, когото се надяваха да насъскат срещу някое куче.

Корбет се качи до спалнята си, седна на масата и се загледа в записките си. Бе спал едва няколко часа, но съзнанието му работеше трескаво, и беше щастлив, че планът му започваше да работи. Съчувстваше на Маргарет, макар че не можеше да достигне до дъното на болката й, надяваше се да й е донесъл поне някакво успокоение. Корбет се замисли за своята малка Елинор и се зачуди как един баща би могъл да посегне с нечисти помисли на дъщеря си. За да се откъсне от тези мисли, подготви стаята за своите посетители и се увери, че ако се наложи, ще може да стигне лесно до меча и камата си.

Докато седеше и чакаше, Корбет задряма за кратко, но се събуди от силното тропане на Ранулф по вратата. Чапълс и Тресилиън влязоха. И двамата бяха небръснати, несресани и облечени набързо. Ранулф донесе столове и ги покани да седнат. Чапълс изглеждаше притеснен. Тънка усмивка играеше по лицето на Тресилиън, сякаш му беше известно какво ще се случи.

— Новини ли имаш? — попита сър Морис. — Трябва да е спешно?

— Не, нямам новини — отвърна му рязко Корбет. — Но стигнах до някои изводи. Вината на баща ти, сър Морис, е само в това, че е обичал пиенето и жените. Не е убил вдовицата Уолмър. Не е насилвал и душил с въже младите жени от града. На бесилката го е изпратил лукав и злонамерен убиец. Обърнали сте се с молба за разследване към Кралския съд и сте молили за помилване. Ще има такова помилване.

— Какво означава това? — прошепна сър Морис.

— Няколко души са знаели, че баща ти е невинен — продължи сър Корбет. — Ти, той самият, убиецът и сър Луис Тресилиън.

Морис погледна учудено към съдията.

— Преди пет години — с безизразен тон продължи Корбет — сър Луис, както му е редът, е призован в общината, където е изслушал показания под клетва и е разгледал доказателства срещу твоя баща. Може и да е имал своите съмнения относно вината на заподозрения, но въз основа на представените доказателства, сър Роджър е изглеждал виновен. Сър Луис вероятно е таял надежда, че съдебните заседатели ще вземат предвид всички доказателства. Трябва да е бил изненадан, когато са постъпили другояче. Отложил е екзекуцията на баща ти. Писал е на краля. Важна част от решението на съдебните заседатели относно твоя баща е, че то е по същество решение на общността. Ако сър Луис беше продължил да възразява срещу него, щяха да го обвинят, че като богат благородник защитава друг богат благородник. Прав ли съм, сър Луис?

— Слушам те внимателно — отвърна съдията.

Отговорът му беше така спокоен, че Корбет се почуди, дали е на прав път. Тресилиън изглеждаше невъзмутим.

— Баща ти умира — Корбет засили напрежението у сър Морис. — Убийствата спират. Сър Луис тогава трябва да се е успокоил, направил е най-доброто, като се е отнасял към теб като към сина, какъвто никога не е имал. Може би дори те е подтикнал да пишеш до Уестминстър? Въпреки това три неща са му давали донякъде основание да вярва в правотата на присъдата. Доказателствата, решението на съдебните заседатели и фактът, че убийствата са секнали. Но е бил и разколебан, защото по някое време Фъръл е изчезнал, а и е бил наясно със славата на Молкин, както и с това колко много от тукашните хора мразят баща ти — Корбет замълча. — И тогава убийствата започнали отново. Вярата на сър Луис във вината на баща ти е била сериозно разклатена. Може също да е подозирал, че истинският убиец е отговорен за несправедливата екзекуция на баща ти. Тогава сър Луис решава да въздаде свое собствено правосъдие.