Пол Дохърти - Сянката на греха

— Опитах се да те закрилям — рязко рече Урсула. — Винаги щом можех, пращах Маргарет нанякъде. Вдовицата Уолмър ни помагаше. Мисля, че се досещаше за истината.

— При нея ми харесваше — отнесено продължи Маргарет. — Беше много красива. Мисля, че тя и сър Роджър бяха влюбени един в друг.

— Значи мислиш, че е бил невинен?

— Така мисля.

— А каза ли го на баща си?

— Не говорех с него. Бяхме като непознати. Когато му отсякоха главата, бях доволна, че този ужасен човек е мъртъв.

— Кой според теб — Корбет направи опит да разсее напрежението — е убил вдовицата Уолмър?

— В деня на смъртта си — отвърна Маргарет — тя ми изпрати съобщение да не ходя при нея тази нощ. Подозирах причината. Знаех и за подаръка, който й беше дал сър Роджър. След убийството й си дадох сметка колко порочно място е Мелфорд, ужасен град, в който хората извършват смъртни грехове.

Корбет съсредоточено наблюдаваше момичето. Зачуди се дали ужасното насилие върху нея не е помрачило леко разсъдъка й и разбъркало мислите й.

— Молкин е мъртъв — измърмори той. — Ще отговаря пред Бог за престъпленията си. Разказа ли на някой друг?

— Едва не казах на младия свещеник, онзи, който умря миналата нощ — Маргарет поклати глава. — Кой ли щеше да ми повярва?

— Аз ти повярвах — заяви Урсула.

Корбет се подпря на масата.

— И?

— Наистина е за чудене, писарю, връзката ми с Молкин — пияница, побойник, негодяй, мъж, посегнал на дъщеря си. Понякога ми се щеше да плюя в лицето му.

— Затова ли си отказвала в съботните дни да ходиш до воденицата?

— Разбира се! Нека Молкин пие, да спи като заклана свиня. Знаеш ли, писарю, понякога ми се искаше самата аз да го убия и да подпаля всичко. Молех се, когато той залиташе навън пиян, да падне във воденичния яз.

— Каза ли на някого? Обвини ли открито Молкин?

— Не.

— Сигурно си се изповядвала, нали? — измърмори Корбет. — Целият този товар ти е идвал твърде много — животът ти с Молкин, насилието над Маргарет, Люси и Ралф, така ли е?

Тя кимна.

— Преди шест години, на Чист понеделник, седнах на пейката за изповед.

— При курат Робърт ли?

— Не, той беше твърде млад. Страхуваше се от мен — позасмя се тя. — В града беше дошъл някакъв странстващ монах, но точно тогава не беше в църквата, затова седях вътре и плачех. Дойде отец Гримстоун. Разказах му всичко.

— А мислиш ли, че той може да е разказал на другиго?

— Как би могъл? Нали е обвързан с тайната на изповедта.

— Обвинявал ли те е Молкин, че си разказала на някого?

— Не — Урсула постави ръце на масата, — но се случваше да прочета в погледа му, че му се ще да ме убие. Сядаше, където седиш сега ти, и ме зяпаше. Никога не сме го обсъждали и повече не отидох при отец Гримстоун.

— А в нощта, в която умря Молкин?

— Това, което ти казахме, е самата истина — отвърна Урсула. — Бяхме доволни. Молкин отиде до воденицата, приключи с работата си, нагласи се да си напълни търбуха с ейл и да се напие като свиня, каквато си беше. Някой е влязъл, отсякъл е главата му и я е сложил на поднос, който е пуснал да плува във воденичния яз. Радвам се, че вече го няма. И Маргарет се радва.

— А после — обърна се Корбет към момичето, което безучастно седеше до тях, — довери ли се някому, Маргарет?

— Не! — отметна рязко глава, очите й заблестяха гневно. — Знаеш ли, писарю, Молкин гние в своя гроб, а аз имам чувството, че съм се върнала при живите. Искам да срещна добър човек и да се омъжа. Не искам всички в Мелфорд да знаят за моя срам.

Корбет стана.

— В такъв случай повече няма да ви безпокоя.

Заобиколи, приклекна до пейката и взе ръцете на Маргарет в своите.

— Ръцете ти са студени — нежно каза той. — Бъди сигурна, че от мен никой няма да научи тайната ти. Отец Гримстоун ще си отиде, ще бъде въздадено Божието и кралското правосъдие.

Пусна ръцете й, целуна я по косата и излезе на двора.

— Къде е Ралф?

— Заключил се е във воденицата — усмихна се Ранулф. — Каза, че имал да върши по-важни неща, отколкото да си губи времето с разни любопитни писари.

— А ние наистина сме любопитни — усмихна се Корбет.

Качиха се на конете си и поеха обратно по пътеката. Тъкмо щяха да завият, когато от гъсталака изскочи някаква фигура, толкова неочаквано, че конят се подплаши. Корбет успокоително го потупа по шията.

— Съжалявам, съжалявам… — Соръл дръпна назад качулката от главата си. Груба превръзка покриваше раната на шията й.

— На лов ли си излязла? — попита Корбет и посочи торбата, която мъкнеше.