Пол Дохърти - Призракът на тресавището

Докато стигна до работилницата, устата на брат Ричард се напълни със слюнка. Той взе връзката ключове, отвори вратата и влезе. Огледа се и усети, че някаква буца засяда в гърлото му. Това беше царството на Гилдас. Жизнерадостен, работлив, Гилдас обичаше да говори за камъни и градежи. Сега го нямаше, бе загинал, с жестоко смазан череп. Брат Ричард обиколи бавно помещението, докосвайки дървените чукове с дългите им дръжки, железните чукове, секачите, погали каменния къс, който Гилдас бе обработвал. После влезе в канцеларията в дъното на работилницата. Ръкописите на Гилдас лежаха разпилени на масата, целите изпълнени със сложни рисунки и изчисления. Там стоеше дори половница с вкиснало пиво. Брат Ричард въздъхна и седна. Остави торбичката с писмените си принадлежности на пода и започна да придърпва ръкописите към себе си. Опита се да разбере нещо, но го обзе безпокойство. Тогава се върна в работилницата. Изведнъж усети студен полъх и се сети, че е оставил вратата незаключена.

— Не, не, няма да я заключвам! — прошепна той. Ако се случеше нещо, може би щеше да се наложи да излезе бързо. Не искаше да падне в капана като брат Френсиз. Все още се чувстваше неудобно, сякаш бе влязъл насила в нечие чуждо жилище. На една полица видя блестяща медна ваза. Усмихна се. През лятото Гилдас винаги я сваляше и я пълнеше с цветя. Отиде до лавицата, свали вазата и я завъртя, като се опитваше да улови светлината. Точно тогава съзря някаква сянка, която се отразяваше в лъскавата повърхност. Бързо се извърна и зяпна ужасено. Убиецът се бе промъкнал изневиделица; вдъхващата ужас фигура пред него бе облечена в сивото расо на бенедектинец, но лицето й бе покрито с червена кожена маска. Носеше черни ръкавици, държеше кама в едната ръка и кривак в другата. Убиецът пристъпи напред и ножът се издигна във въздуха. Брат Ричард, стиснал медната ваза, замахна отчаяно и отблъсна удара. Насилникът отстъпи. Брат Ричард забеляза, че той носи меки кожени ботуши. Опита се да овладее паниката си и си припомни дните, когато бе войник. Наистина, не можеше да види очите на мъжа, обаче вазата бе спасила живота му. Ако не се беше обърнал, само за частица от мига… Нападателят отново тръгна към него, но брат Ричард се стегна. Използва вазата като тояга: стомана и мед се сблъскаха и шумът от удара раздра тишината. Нападателят с червената маска опита още веднъж — париращ, немощен опит. Разкъсван между страх и смелост, брат Ричард отвърна на удара. Нападателят отстъпи, после настъпи отново. Брат Ричард извика, отскочи встрани и се препъна. Очакваше насилникът да се възползва от грешката му. После се извърна и видя, че нападателят с червената маска бяга през вратата навън.

„Пази ме като зеница на око; скрий ме в сянката на Твоите крила.“

Корбет изговаряше думите от псалма, докато яздеха по разорания от каруци път. Вече бе почти пладне. Почвата под копитата беше разкаляна и мокра и конете се пързаляха. От двете им страни се простираха покрити със сняг полета, бяла пустош, изпълнена със зловеща тишина, която изнервяше Ранулф, нарушавана единствено от острото грачене на кръжащите врани и гарвани. Чансън мълчаливо яздеше зад Корбет, а Ранулф бе малко по-напред. Корбет се опита да прикрие безпокойството си. Намираха се в открита местност, с живи плетове от двете им страни, прорязвани само тук-там от широки отвори, направени от кравари и овчари. Предупреждението за Скарибрик и неговите разбойници малко бе смутило Корбет. Той помисли да се върнат и да помолят лейди Маргарет за охрана, но това нямаше да е честно. Наемателите на земите и служителите от замъка не бяха войници. Te щяха да се поколебаят да вдигнат оръжие срещу хората, с които бяха принудени да живеят. По начина, по който Ранулф седеше изправен на седлото си, съдеше, че неговият довереник също е нащрек. Пред тях, от двете страни на пътя се издигаше тъмна стена от дървета. Корбет провери дали мечът му излиза леко от ножницата и извади ножа си. Без никакво предупреждение Ранулф подкара в тръс, но скоро дръпна юздите и скочи на земята; вдигна левия крак на коня си и огледа копитото.

— Не се учудвайте! — каза той дрезгаво, без да вдига очи. — Слезте и ме последвайте.

Корбет и Чансън се подчиниха. Зелените очи на Ранулф горяха при мисълта, че скоро може да влезе в бой.