Пол Дохърти - Призракът на тресавището

Корбет прикри неспокойствието си.

— Изглеждаш твърде добре осведомена, мадам!

— Аз съм владетелка на тези земи, сър Хю. Грижа се за своите арендатори, а те ми разказват какво става.

— Нима имаш арендатори и в абатството „Сейнт Мартин’с“?

— Не, но си имам Пазача край портата, нашия самопровъзгласил се отшелник. Някога той работеше тук, знаеш ли. Как беше името му? А, да, Сейлиъм! Твърди, че е потомък на френски благородник. Беше някакъв дребен служител, иконом или домакин, не помня вече. Сър Реджиналд го харесваше. Жената на Сейлиъм умря при някаква епидемия и той тръгна да пътува. Когато се върна, му предложих къщичка и някаква работа, обаче животът в горещите страни беше разстроил разума му. Той си построи онази колиба срещу стените на абатството с разрешението на абат Стивън. Не знам какво е в действителност Сейлиъм. Божи човек? Магьосник? Или налудничав? Често идва в кухните ни, когато, както казва, е започнал да досажда на монасите. Той ни носи всички новини. През последните няколко дена бръщолевеше като сврака.

— И каза ли ви за тайнствения тръбач?

— О, да.

— Правила ли си опит да разбереш кой е той? — запита настоятелно Корбет.

Лейди Маргарет сви рамене:

— Сър Хю, аз не вярвам в легенди за горски таласъми и духове. Или че демоничният призрак на сър Джефри Мандевил броди из блатата.

— Значи този, който надува рога, е човек от плът и кръв?

— Разбира се! Очевидно — продължи тя, — Мандевил е имал някакъв знаменосец, херолд или тромпетист, който винаги съобщавал за пристигането на злия си господар в областта. Както знаете, Мандевил е бил убит и душата му отишла в ада. Тъй или иначе, когато беше млад рицар, Д’Обини много харесваше този разказ. Когато наближаваше замъка Харкорт, той спираше и надуваше ловджийския си рог. — Тя сви раздразнено устни. — Беше свикнал да пристига по всяко време. Сър Реджиналд мислеше, че това е много забавно. Отиваше до прозореца и отговаряше, надувайки своя рог.

— Обаче абат Стивън е мъртъв, а рогът още се чува нощем!

— Знам, разпратих нашите икономи, но те не могат да разберат кой е този човек. Тези дни пак ще ги изпратя при Пазача.

— Възможно ли е да е той?

— Трябва да е той. Знам, че има ловджийски рог. Винаги бърбори какво е чул през нощта. Обича да вълнува умовете със своите разкази.

Корбет мълчаливо си обеща да посети този странен отшелник.

— Навсякъде из блатистите земи се разказват такива предания — продължи разсеяно лейди Маргарет. — Призрачни истории за демонични ездачи, вой на адски зверове. Нали знаете за блуждаещите огньове?

Корбет кимна.

— Внимавайте с тях! Знае се, че Скарибрик използва фенери и светлини, за да примами непредпазливите пътници и да ги отклони от пътя им.

Корбет седеше и наблюдаваше как цепениците пращят и пукат в огнището. Разговорът му с лейди Маргарет не беше хвърлил никаква светлина върху загадките, не беше му дал нищо ново и въпреки това той беше убеден, че тя би могла да му каже далеч повече. Имаше усещането, че е влязъл в тъмна стая с изгасени светлини и здраво затворени прозорци. Просто обикаляше из нея и напипваше пътя си, като се препъваше и подхлъзваше.

Той размишляваше, загледан в огъня: лейди Маргарет се бе подготвила добре. Разказите се сипеха от устата й като сюжетните линии на някаква пантомима, но защо бе всичко това? Да скрие собствената си тежка скръб? Да прикрие навярно дълбоката си омраза към абат Стивън? Тя почти не показа, че е опечалена при пристигането му и не прояви никакъв интерес към подробностите около тази ужасна смърт: как един човек, когото някога съпругът й е обичал, е бил намерен с дълбоко забита в гърдите кама.

— През целия ден ли ще останеш тук? — прошепна лейди Маргарет.

— Не, милейди. Обаче бих желал да се върна към въпроса за сър Стивън Д’Обини. Мадам — Корбет внимателно подбираше думите си, — ще ми кажеш ли нещо за отношенията между сър Стивън и твоя съпруг?

— За какво намекваш, кралски служителю? — Лейди Маргарет умолително вдигна ръка. — Наистина ще се разсърдя! Толкова години са минали оттогава! Обаче да, имаше подмятания, зловредни слухове, че в прекалено силната им привързаност имало нещо съмнително.

— И така ли беше?

— Не! — Тя поклати глава. — Сър Стивън обичаше жените със сърце, душа и тяло. Нищо не му доставяше по-голяма наслада от един вълнуващ флирт. Но всичко това беше част от образа на странстващия рицар, на трубадура. Д’Обини знаеше всичко за дворовете на любовта, песните и поемите на Прованс. Нещо повече, той се влюби.