Пол Дохърти - Призракът на тресавището

— Милейди, имаме посетители!

— Не, Пендлър — просто отвърна тя, — имаме гости!

Корбет удивено гледаше как разнородната тълпа просяци приближаваше. След тях идваше каруца, чиито колела се клатеха и скърцаха, теглена от дръглив кон, който изглеждаше сякаш не бе ял с дни. Просяците бяха облечени в парцали, главите и лицата им почти не се виждаха. Водачът им доближи с вдигнати ръце и поздрави лейди Маргарет. Корбет не можа да реши дали бяха пътници, цигани или разнородна група странстващи артисти.

— Милейди, не знаех, че имаш обичая да посрещаш гости?

Лейди Маргарет се засмя и отрицателно поклати глава.

— Изглеждат премръзнали — прошепна тя. — Това са пътници, Корбет. Te могат свободно да преминават през владенията ми. Тук са добре дошли до топенето на снеговете. Даваме им храна и питие, грижим се за конете им и им даваме нови дрехи.

— Проява на голямо милосърдие, милейди!

— Не толкова, сър Хю, по-скоро съчувствие. Знам какво е да пътуваш, отдаден на безнадеждно търсене, а имам повече от достатъчно, което мога да споделя с тях. Сега трябва да се погрижа за тях.

Корбет разбра намека. Той слезе по стълбите, взе юздите на коня си и се настани на седлото. Спътниците му постъпиха по същия начин. Корбет вдигна ръка за поздрав, нахлупи качулката си и подкара коня. Лейди Маргарет обаче вече бързаше по стълбите, нетърпелива да посрещне пътниците. Корбет почти бе стигнал до завоя, който водеше към изхода, когато чу някой да произнася името му. Беше управителят Пендлър, който бързо приближаваше, газейки снега. Той сграби стремето на Корбет и вдигна към него воднистите си очи.

— Съобщение от лейди Маргарет! — едва си пое дъх той. — Предупреждение! Докато вървели към замъка, пътниците видели хора в гората. Не били от това имение. Тя казва да внимавате!

Корбет се наведе и го потупа по ръката:

— Благодари на лейди Маргарет, ще внимаваме! — Той задържа ръката на мъжа: — Твоята господарка е благородна и състрадателна. Откога е така?

— О, от години! От по-дълго, отколкото мога да си спомня. Господарката ми е светица, сър Хю! — Той издърпа ръката си. — Много малко са като нея!

Корбет погледна назад към замъка. Сега лейди Маргарет се намираше в средата на групичката пътници. Той взе юздите и потегли, потънал в мисли, повел спътниците си към главната порта.

Брат Ричард излезе от сметната стая и пристъпи в малкия, застлан с плочи двор. Огледа небето и тихичко изруга възможността отново да завали. След отслужването на литургията всичко беше притихнало. Въпреки хаоса и кървавото убийство, братята се опитваха да се придържат към обичайните си занимания и работеха в скрипториума на манастира, в библиотеката или в кухните. Все пак това остро, студено време радваше брат Ричард. През зимните месеци тук рядко идваха посетители. Той мислено споделяше убеждението на приора Кътбърт, че колкото по-бързо си заминат кралските служители, толкова по-добре. Тогава може би убийствата ще спрат? Празна мисъл.

Брат Ричард въздъхна и затвори вратата на стаята си. Нахлупи качулката и колебливо се подготви да изпълни задачата, поставена му от приора Кътбърт. След смъртта на бедния Гилдас никой не бе влизал в работилницата на строителя. Сметката все пак трябваше да се направи и да се тегли чертата. Брат Ричард прегази снега, спря и изруга. Беше забравил писмените си принадлежности. Върна се в стаята си, взе ги от една скамейка и нахлупи качулката. Вече се канеше да излезе, когато видя тежкия ръжен в ъгъла. Брат Ричард го взе. Щеше да му помогне да върви по-устойчиво през снега, а можеше и да му послужи за защита, ако някой го нападнеше. Но кому ли пречеше той? Брат Ричард излезе и внимателно пое към работилницата на Гилдас. Беше объркан. Защо бяха станали тези ужасни убийства? Кому бе сторил зло бедният библиотекар Френсиз? Или трудолюбивият Гилдас? Дори Заместник-приорът Хамоу, този досаден дребничък човек, който въпреки това бе добросърдечен по своему? А кой можеше да таи недобри чувства към него самия? Някога Ричард беше войник, бе служил в Уелс и Гаскония. Той наистина вярваше, че е бил призован от Бога и се опитваше да живее живота на свят монах. Вярно, помисли той, докато размахваше ръжена, имаше своите слабости. Жените, съблазънта на нежната плът. Какво пък, изкушенията идват и си отиват като сън през нощта. Той харесваше храната си, особено онези златисти, вкусни препечени сладки, деликатес от кухните на абатството; обичаше вкусното бяло месо на скопените петли и приготвеното с много подправки свинско.