Пол Дохърти - Призракът на тресавището

— Да, мисля, че е бил влюбен — прекъсна я Корбет. — В абатството намерих една книга, в чийто край има любовно стихотворение, написано от ръката на абат Стивън.

— Стихотворение ли, сър Хю? Помниш ли го? Корбет затвори очи:

— Прочетох го съвсем набързо. Звучеше горе-долу така: „Прекарах младите си дни в целувки и любовен плам, когато трябва днес да се оттегля, усещам, че сърцето ми се къса…“

Лейди Маргарет се приведе напред: колкото и да се опитваше, тя не можеше да спре треперенето на устните си и сълзите, бликнали от очите й.

— Колко отдавна! — прошепна тя. — Реджиналд също пишеше любовни стихове за мен! — Тя замълча, като се опитваше да се овладее. — Куплети, стихове и оди…

— А голямата любов на Д’Обини?

— Знам съвсем малко за нея, сър Хю. Реджиналд ми разказа някои подробности непосредствено преди да изчезне.

Била е млада жена от благородно семейство — струва ми се, името й било Елоиз Аржантьой. Стивън се влюбил дълбоко в нея, но тя не му отвърнала с взаимност и не пожелала да има нищо общо с него. — Лейди Маргарет се взираше безизразно в стената над огнището. — Оттеглила се от света и постъпила в манастир, забравих в кой, но той бил затворена общност, и не допуснали там сър Стивън. Предполагам, че това беше още една причина за нашата вражда: докато сър Стивън беше с мен в чужбина, Елоиз починала и била погребана в градините на манастира. Това навярно преобърна ума му и помрачи съзнанието му. Той вече не беше същият.

— А слабостта му към Рим?

— А, да! — Лейди Маргарет докосна бялото покривало на главата си, като отново подреди диплите и гънките му. — Да, всичко свързано с Рим, очароваше сър Стивън. По време на войната срещу Монфор сър Стивън и съпругът ми трябвало да се крият. Според един разказ, намерили приют в някаква гора, някъде на югозапад, и попаднали на развалините на римска къща или вила. Стивън никога не забравил красивите мозайки и стенописи. След войната той прекара доста време в Оксфорд, Кеймбридж и катедралните училища, и все молеше библиотекарите и архиварите да му заемат ръкописи и всичко, свързано с римляните.

— Учен ли беше сър Стивън?

— Да, той и сър Реджиналд бяха посещавали Мертън Хол в Оксфорд. Когато заговореше за древните времена — продължи тя, — за да бъда честна, ще ви кажа, че ставаше съвършено различен човек, вече не беше нито арогантен рицар, нито остроумен придворен. Освен любовта си към Елоиз и отношението му към съпруга ми, единственото време, когато даваше израз на истински чувства, беше, когато говореше за „всякакви римски работи“, както обичаше да казва.

— И продължил да се интересува от тях и като монах, единствената му връзка с неговия прежен живот?

— Сър Хю! — Лейди Маргарет остави бокала, който бе стискала досега с две ръце, на масата. — Ти си добре дошъл, но този разговор все пак ме разстройва. Може би, ако няма нищо друго…

Тя се изправи и му протегна ръката си. Корбет я взе и целуна пръстите й. Въпреки огъня, те бяха ледено студени.

— Съжалявам, че трябваше да те обезпокоя, мадам, обаче…

— Знам, знам! — отвърна тя. — Ако си спомня нещо, сър Хю, ще те уведомя.

Ранулф и Чансън също станаха. Лейди Маргарет хвана Корбет за лакътя.

— Има още нещо. В абатството се намира и друг посетител, архидякон Ейдриън Уолъсби, нали? Чух за пристигането му. Той не обичаше абат Стивън.

— Знам за това! — засмя се Корбет. — Били са съперници на академичното поле.

— Бяха повече от това!

Корбет спря с ръка върху дръжката на вратата. — Мадам?

— Ейдриън Уолъсби не ти ли е казвал? — продължи тя. — Той е роден по тези места. Двамата с Д’Обини посещавали същото катедрално училище. Обаче тях ги разделяше нещо повече от Теологически спорове. В младостта им имало някакъв случай, когато разгорещени думи довели до размяна на удари. Абат Стивън може и да е забравил, обаче аз мисля, че Уолъсби не е.

Тя отведе Корбет в преддверието. Един иконом донесе наметалата и военните им колани. Лейди Маргарет попита какво друго става в абатството и Корбет й отвърна разсеяно. Излязоха на стълбите. Един коняр докара конете им. Te процвилваха тихо и пристъпваха в леденостудения въздух, а дъхът от муцуните им се издигаше на малки облачета. Корбет се загледа в сивото, прихлупено небе, което заплашваше с нов снеговалеж. Студеният вятър шибаше лицата им.

— Желая ти спокойно пътуване, сър Хю!

Лейди Маргарет протегна ръка. Корбет отново я целуна. Вече се канеше да слезе по стълбите, когато тълпа от загърнати в дрипи мъже и жени излезе от горичката, която ограждаше пътя към главната порта. Бяха тридесет-четиридесет човека общо, повели дребни, космати понита, вещите им бяха струпани високо и обвързани с въжета. Всички вървяха целенасочено към замъка. Управителят Пендлър забързано се появи откъм конюшните зад къщата.