Пол Дохърти - Призракът на тресавището

— Как си могъл! — изкрещя брат Ричард. — Как си могъл!

— Това е лъжа! — приведе се напред ковчежникът със зачервено лице. — Сър Хю, това е лъжа!

— Не, но приорът е разполагал само с половината от истината. Той е видял отец абатът да прегръща и целува член на вашето братство, но не е знаел причината за това. След малко ще ви кажа коя е тя. Тъй или иначе, абатът се почувствал уловен в капан. Той знаел, че между него и останалите монаси е зинала бездна. Въпросът за Кървавата ливада бил кама, насочена към сърцето му, подкана към всички бесове от миналото да се завърнат. Той не можел да направи самопризнание, тъй че напрежението между него и вас само нараствало. Човек с колеблива вяра, абат Стивън се затворил в себе си, повярвал, че миналото му се е завърнало, за да го преследва. В деня на смъртта му нещо в душата на абат Стивън се пречупило. — Корбет замълча. — Същата вечер абат Стивън дошъл в тази стая. Заключил и залостил прозорците и вратите и потънал в най-мрачни мисли. Не можел да види никакъв изход от затрудненото си положение. Пил малко вино и погледнал през прозореца. — Корбет леко се извърна и посочи нататък. — Видял отраженията на свещите в стъклото. Под въздействието на своето трескаво, объркано въображение абатът помислил, че вижда блуждаещи огньове, които го приканват към смъртта: ето защо той написал цитата от свети Павел за онова, което виждаш смътно, като през огледало, и тези тайнствени светлинки, които се виждат в мочурищата отвъд абатството, приканващи го към смъртта. Светото Писание му дало слаба утеха. Затова абатът започнал да мисли за древните римляни, за тяхната култура и цивилизация, които толкова силно обичал. Спомнил си Сенека, прочутия римски философ, който написал: „Всеки може да отнеме живота на човека, но никой не може да му отнеме смъртта.“ Абат Стивън мрачно размишлявал върху тези слова, потъвайки все по-дълбоко и по-дълбоко в бездната на отчаянието, което богословите наричат грях срещу Светия Дух.

Корбет втренчено изгледа приора. Ужасна мисъл беше осенила Кътбърт. Той седеше като човек, изправен пред смъртта, устата му се отваряше и затваряше, сякаш искаше да проговори, но не можеше да намери думи.

— О Domine Jesu, Miserere Nobisl 28 28 Господи Иисусе, помилуй нас! (лат.) — (Бел. прев.) — прошепна приорът.

— Сър Хю, да не би да казваш, че абат Стивън се е самоубил?

Помещението се изпълни с мъртва тишина. Корбет изгледа всеки поотделно.

— Абат Стивън — той внимателно подбираше думите си, — е бил човек, привличан към ръба на пропастта, която накрая го е погълнала. Той не е виждал друг път, освен да постъпи „като римляните“ — съдбата на Сенека. — Корбет посочи към раклата: — Извадил е камата си, седнал в креслото, внимателно я наместил и я забил дълбоко в гърдите си. Било е въпрос на няколко секунди, ужасна пронизваща болка, преди да изгуби съзнание, точно затова не се е чул никакъв шум, никакъв вик, нищо не е било разбъркано. Душата на абат Стивън потънала тихо в безкрайната нощ.

Приорът Кътбърт седеше с лице, скрито в ръцете, и раменете му се тресяха.

— Можеш да плачеш — извика брат Елфрик, — обаче неговата кръв е по ръцете ти!

— Кръвта му е по ръцете на всички вас!

Всички се обърнаха към Пердитус. Той беше изместил столчето си, сякаш искаше да проучи лицата на всеки един.

— Всички вие сте проклети убийци! Това не е манастир, това е кървава обител на смъртта! И вие наричате себе си синове на свети Бенедикт? Не, вие сте синове на Каин!

Всички се втренчиха в послушника, който седеше с изправен гръб на столчето си, а лицето му бе изкривено от омраза и ярост.

— Как смееш! — извика брат Елфрик.

— Спокойно! — Пердитус се озъби като разярено животно. — Ти, със своите сълзящи очи и вечно мокър нос! Ти си по-отвратителен от всяка измет!

Корбет напрегнато следеше събитията. Гневът на Пердитус не беше насочен срещу него. През цялото време, докато Корбет говореше, Пердитус бе седял с лека усмивка върху лицето, а главата му незабележимо кимаше в знак на съгласие с думите му. Сега истината беше излязла на бял свят и той не можа да се сдържи. Корбет погледна към Ранулф и видя, че довереникът му бе извадил камата си и си играеше с нея.

Корбет удари с ефеса на меча по масата. Пердитус прекъсна обвинителната си реч, не толкова заради Корбет, а защото вече бе излял яростта си и сега стоеше и дишаше тежко като човек, изтощен след дълго, трудно бягане.

— Смъртта на абат Стивън — спокойно отбеляза Корбет, — е ужасен грях и последица от отвратителни заплахи. Тя беляза началото на истинския ужас. Нали така, Пердитус? Каква част от истината ти разказа абат Стивън?