Пол Дохърти - Шпионинът на краля

По молба на Корбет Едуард се съгласи да се срещнат в една от розовите градини зад двореца Уестминстър — малко пространство, обградено от всички страни със стени. Писарят обичаше да идва тук, където розите цъфтяха в лехите си, разделени от малки ивици билки, които ухаеха прекрасно, но този път кралят от пръв поглед разбра, че не му е до това, само че беше твърде лукав, за да го покаже. Корбет беше небръснат, очите му бяха зачервени от безсъние, дрехите — в петна от бързото хранене и липсата на време да се изкъпе и дори преоблече. Едуард му направи знак да седне и приседна до него, все едно двамата бяха стари приятели, а не крал и верен служител. Писарят го помоли да мълчи, докато изброи всички доказателства, които беше събрал и Едуард го послуша — с наведена глава и скръстени ръце той слушаше като свещеник изповед на човек, който не се е причестявал години наред.

Корбет говореше тихо, но безпощадно — описа какво се беше случило с армията на Едуард в Гаскония и последиците от това. Загубата на английските шпиони в Париж, унищожението на „Свети Кристофър“, собствените си приключения там, подозренията си и защо беше решил, че точно този човек е предателят. Представи доказателствата си — няколко парчета пергамент, изписани със заключенията му, които Едуард внимателно прочете. Когато най-накрая Корбет свърши, кралят беше обхванал главата си с ръце и не можеше да повярва.

Корбет го наблюдаваше притеснен. Едуард беше странен човек. От една страна той беше суров и безмилостен и би наредил без колебание да изколят мъжете, жените и дори децата от град, който му е оказал съпротива. От друга — приличаше на дете: ако вярваше на някого, очакваше да отвърнат на доверието му и не можеше да разбере защо хората престъпват думата си. Човекът, когото Корбет беше назовал, не само бе нарушил клетвата си за вярност като васал, но бе предал приятелството и доверието му.

Кралят зададе само един въпрос:

— Сигурен ли си, Корбет? Писарят му отвърна също с въпрос.

— Вярваш ли ми, твое величество? Кралят кимна.

— Да — тихо каза той. — Несъмнено той е предателят. Всеки съд би приел доказателствата ти и би го пратил веднага на бесилката. Щом трябва да става — в гласа му прозвуча сурова нотка, — по-добре да стане бързо.

Едуард извика и един прислужник се появи на малката вратичка, която водеше към двореца. Той се приближи до краля, който прошепна някакви заповеди в ухото му. Те очевидно го стреснаха, затова кралят ги повтори още веднъж. Прислужникът кимна и бързо се отдалечи.

Докато чакаха, Едуард гледаше мрачно в далечината, а Корбет за пореден път изброяваше наум доказателствата, които беше открил. Кралят беше прав — този човек беше предател и заслужаваше да умре, но все пак не му се искаше да присъства на предстоящото събиране на съвета. След малко сър Томас Тъбървил излезе в градината и Едуард го покани да седне срещу него.

— Сър Томас — започна той, — трябва да арестуваш един предател.

Тъбървил изглеждаше изненадан.

— Мислех, че вече го открихме, твое величество. Уотъртън, писарят, който е в Тауър.

— Не, не! — отвърна кралят. — Уотъртън беше освободен. Той е също толкова предател, колкото и Корбет.

— Тогава кой е?

Корбет видя как очите на Тъбървил се присвиха и лицето му пребледня. Едуард протегна ръка и го потупа по бедрото.

— Ти знаеш кой е, сър Томас. Ти си предателят!

Тъбървил рязко скочи на крака и посегна към меча в колана си.

— Сър Томас — продължи кралят, — не прави това. Ако погледнеш към прозорците около градината, ще забележиш, че на всеки от тях стои стрелец с арбалет. Имат заповеди да те застрелят — не да те убият, а да те ранят в ръката или крака — и ти обещавам, че това ще бъде само началото на мъките ти.

Тъбървил вдигна очи и Корбет го последва. Едуард беше прав. На всеки прозорец и амбразура проблясваха метал и пъстра дреха — войниците бяха се прицелили в командира на стражата.

Тъбървил се свлече на мястото си и Корбет изпита съжаление към него. Бледото му лице беше обляно в пот и цялото му тяло трепереше, макар той с всички сили да се мъчеше да се овладее.

— Нямаш доказателства — дрезгаво каза той. — Аз ти служих вярно в Гаскония, твое величество, и ти го знаеш.

— Имаме доказателства — отвърна кралят. — Корбет ги откри.

Писарят трепна, когато Тъбървил го изгледа с огромна омраза.

— Знаех че си опасен човек, Корбет — дрезгаво изрече той, — но не мислех, че ще стигнеш дотук. Ако твърдиш, че аз съм предателят, трябва да имаш доказателства за това. Защо не ми ги кажеш?