Пол Дохърти - Шпионинът на краля

Фовел спусна качулката ниско над лицето си, огледа пустата църква и излезе на тясната тъмна уличка. Навън все още имаше хора, но той забърза неспокойно към жилището си. От сенките изскочи просяк и замоли за милостиня. Шпионинът го отблъсна, но мъжът го последва, задърпа го за наметката и продължи да хленчи за някоя пара. Фовел изруга и се изтръгна, но просякът продължи да го следва като демон-мъчител, крещейки ругатни и обиди. Най-накрая, точно пред вратата на жилището си, изтощеният Фовел спря и бръкна в кесията си.

— Вземи това и изчезвай!

Просякът сграбчи китката му с учудваща сила, английският шпионин надуши нещо нередно и заотстъпва, но вече беше късно — внезапно мъжът скочи напред и заби камата, която криеше в другата си ръка, право в гърлото на Фовел.

Корбет си пробиваше път през гъстата, неприятно миришеща тълпа. Беше в Париж от седем дни и се опитваше да забрави собствените си проблеми, докато се разхожда из града, самообявил се за столица на Европа. Той се простираше от десния бряг на Сена до Люксембургските градини на левия, беше се формирал около замъците и именията на краля и сега се разширяваше навън, за да включи разкошните домове на богатите търговци, дървените и кирпичени къщи на занаятчиите.

Центърът на Париж се намираше на Ил дьо ла Сите в Сена, където се намираха катедралата „Нотр Дам“, „Отел Дийо“ и Лувъра, кралският дворец. Париж се управляваше от кралете, но в него преобладаваха гилдиите и всяка от тях си имаше собствен квартал: аптекарите обитаваха центъра, продавачите на ръкописи и пергаменти, писарите, илюстраторите — Латинския квартал на левия бряг на Сена; лихварите, евреите, банкерите и златарите — Голямото пристанище. Когато наближи Гран Шатле, Корбет забеляза, че занаятчиите, на които беше забранено да предлагат на висок глас услугите си, бяха окачили големи табели с нарисувана гигантска ръкавица, чукало или шапка.

Париж беше процъфтяващ град с оживени пазари: за хляб — на площад Марибе, за месо — на Гран Шатле, за наденички — на Сен Жермен, за цветя и финтифлюшки — на Малкото пристанище. Корбет бродеше по широките улици, където две-три каруци можеха да се движат успоредно до Гран Орбери или пазара за билки на кея срещу Ил дьо ла Сите. Сладкото ухание на стрити билки му харесваше, защото му напомняше за родния му Съсекс, а макар и да беше затворен човек, той обичаше тълпите и остроумните реплики на търговците, които се пазаряха. Корбет вървеше между сергиите и се опитваше да разбере кои от касапите източваха кръвта от месото и я използваха, за да освежат хрилете на престоялата риба. Всички начини да накараш нещо да изглежда съвсем различно от онова, което е, живо го интересуваха.

Също като в политиката. Корбет беше изненадан от онова, което се беше случило, откакто бяха пристигнали в Париж и имаше нужда от време, за да го обмисли и анализира. Английските пратеници бяха настанени в голямо имение близо до главния мост над Сена — внушителна сграда с назъбени стени, островърхи кули и огромен двор. Скоро англичаните се почувстваха като у дома си — хора като Бласкет имаха и достойнства, защото привързаността им към властта помагаше по-скоро да се установи ред, да се купят провизии, да се почистят кухните. На третия ден след пристигането им главните пратеници бяха поканени на среща с крал Филип и съветниците му в Лувъра. Бяха се събрали в голямата зала, украсена с ярки кървавочервени знамена, и скъпи драперии в златистосини цветове — символи на френската корона.

Нови рогозки, поръсени с пролетни цветя, бяха разпръснати по пода, а върху тежката дъбова маса на подиума в края на залата имаше тежки железни свещници с восъчни свещи. Ланкастър, Корбет и останалите английски пратеници седнаха от едната й страна и се изправиха, когато прозвучаха тръбите и Филип със свитата си влезе в залата. Писарят беше поразен от царствеността, която излъчваше френският крал. Беше облечен в дълга роба от синьо кадифе, обточена със снежнобял хермелин и украсена със сребърни лилии, пристегната от широк позлатен колан. Руса коса, придържана от сребърна диадема, падаше до раменете му и обграждаше бяло лице с тесни очи, дълъг нос и тънки безкръвни устни.

Филип IV беше кимнал царствено на Ланкастър, преди да седне на големия дъбов стол начело на масата и с лениво движение на облечената си в пурпурна ръкавица ръка бе дал знак на английските пратеници и собствената си свита да седнат. Корбет за малко не скочи обратно на крака, когато забеляза дребната мургава фигура до френския крал — мъжът гледаше право към него, без да се опитва да прикрие злобата в очите си. Писарят отново погледна нататък, но колкото и да не му се вярваше, това наистина бе Амори дьо Краон, специален пратеник на френската корона. Корбет се беше запознал с него преди няколко години в Шотландия и съдейки по погледа му, дьо Краон не беше нито простил, нито забравил как го бе надхитрил англичанинът. Корбет отмести поглед, съсредоточи се и прикри изненадата си зад непроницаеми дипломатически маниери.