Пол Дохърти - Шпионинът на краля

Срещата след това беше кратка и мрачна. Ланкастър сбито обобщи английската позиция — Филип щеше да задържи Гаскония колкото е възможно по-дълго и да я върне само при условия, които са изгодни за французите. Очевидно кралят смяташе, че е в по-силна позиция (всички горчиво се съгласиха с това) и възнамеряваше да осъществи някакъв сериозен замисъл или заговор срещу Едуард. Но най-тревожното бяха откритите провокации на Филип, който знаеше, че в съвета на английския крал има предател. Смъртта на Фовел и нападението по пътя от Бове само сложиха сол в откритата рана. Спътниците на Ланкастър реагираха, както се очакваше — Ричмънд се засуети, Ийстри студено отбеляза, че са направили всичко по силите си и най-добре да си тръгват, а Уотъртън мълчеше, но явно би искал да бъде далеч оттук. Най-накрая Ланкастър ги освободи, но помоли Корбет да остане. Графът затвори вратата на стаята и веднага пристъпи към въпроса.

— Не ми харесваш, Корбет — каза той. — Ти си потаен и сдържан, нямаш опит в дипломацията, но августейшият ми брат те изпрати тук и очевидно ти вярва. Нещо повече — добави той горчиво, — вярва ти повече, отколкото на мен. — Корбет мълчаливо го изчака да продължи. — Предполагам, мастър писарю, че си изпратен, за да откриеш предателя, затова ти предлагам да действаш.

— И ако е така — язвително попита Корбет, — откъде ме съветваш да започна?

— Първо, можеш да продължиш да ни наблюдаваш, мастър Корбет, както аз ще продължа да наблюдавам теб — язвително каза графът.

— И второ?

— Открий кой е убил Поър и Фовел!

Корбет би искал графът да му обясни как да постигне това, но Ланкастър му обърна гръб — знак, че разговорът е приключил.

Затова сега, придружен от вечно словоохотливия Ранулф, Корбет обикаляше улиците на Париж. Бяха получили известни сведения за Поър и Фовел, но за първия те бяха съвсем оскъдни — кратко описание, името на кръчмата, която редовно посещавал, а след дълго търсене, безкрайни въпроси и странни погледи към Корбет заради чуждестранния му акцент, бяха открили и в коя пивница е бил видян за последен път. Но това не им помогна особено. Дебелият съдържател мрачно беше описал мъж, който приличаше на Поър и им беше казал, че е ял и пил там през въпросната вечер. Бил сам и си тръгнал сам. Никой не го последвал, а единственият, който си тръгнал горе-долу по същото време, бил един сакат просяк. Корбет се опита да научи още нещо, но мъжът само сбърчи вежди, обърна се и плю.

Тогава писарят реши да отидат в жилището на убития Фовел. С Ранулф си пробиха път през тълпите, застанали край Сена в очакване на лодките, които превозваха храни от близките стопанства. Прекосиха един от големите каменни мостове над Сена и тръгнаха по алеите, които криволичеха зад каменната сграда на „Нотр Дам“. Ранулф тормозеше Корбет с въпроси и изпадна в мрачно мълчание, когато господарят му не му отговори. Най-после откриха улица „Нел“ — тясна уличка с дълбока канавка, пълна с помия, по средата. Къщите от тъмно дърво и зацапана мазилка бяха скупчени една до друга и имаха по три-четири етажа, като всеки беше издаден по-напред от предишния. Прозорците имаха дървени капаци, някои бяха с рогови пластини, а тук-там се виждаше и цветно стъкло. Корбет откри сградата, която търсеше, и почука на мръсната врата. Чу се тракане и на прага застана нацупена жена на средна възраст в кадифена рокля с бухнали поли.

— Какво има? — попита тя.

— Аз съм англичанин — отвърна Корбет на френски. — Търся…

— Аз говоря английски — прекъсна го жената. — Родена съм в Девън, а покойният ми съпруг беше търговец на вино от Бордо. Когато почина, започнах да давам част от къщата под наем на англичани, дошли в Париж. Знам, че сте дошли заради мастър Фовел — продължи тя задъхано. — Права съм, нали?

Корбет се усмихна.

— Разбира се, мистрес. Бих се радвал, ако науча нещо повече за смъртта му.

Мислеше, че жената ще ги покани вътре, но тя се облегна на вратата и сви рамене.

— Мога да ви кажа съвсем малко — отвърна тя и посочи към калната улица. — Откриха го там с прерязано гърло.

— Само това ли знаеш?

— Да — каза тя и погледна първо към Корбет, а после към Ранулф, който я зяпаше похотливо. Жената се изчерви, когато той се усмихна с открито възхищение и сякаш онемя.

— Нямаше нищо особено — заекна жената, — освен монетите.

— Какви монети?

Тя посочи към улицата.

— Няколко су лежаха на земята.

— От кесията му ли са изпаднали?