Пол Дохърти - Шпионинът на краля

— Не, от ръката му. Сякаш се е канел да ги даде на някого.

— На кого?

— Откъде да знам! — последва хаплив отговор. — Може би на някой просяк.

Корбет въздъхна. Това бе напълно възможно. Може и да не знаеше защо или по чия заповед са умрели Фовел и Поър, но вече предполагаше кой и как го е направил. Той измърмори някаква благодарност и се обърна, но жената извика след него.

— Господине, имате ли нужда от жилище?

Той се усмихна и поклати глава. Нямаше да се върне в тази къща, но съдейки по вида на Ранулф, той сигурно щеше да го направи.

Корбет се върна при английските пратеници, сигурен, че знае какво се е случило с Поър и Фовел. Но това беше само догадка, логично предположение и дори ако беше вярно, не му оставаше нищо друго, освен да чака, затова реши да насочи вниманието си към своите спътници. Реши да не се захваща с Ланкастър и Ричмънд. Ийстри беше студен човек и прекарваше повечето време в стаята си, така че му оставаше само Уотъртън. Той се бе доказал като способен писар — протоколът от срещата с Филип показваше, че има дисциплиниран и логичен ум. Двете страни си бяха разменили протоколите от срещата и френският крал бе останал толкова впечатлен от работата на английския писар, че му бе изпратил кесия злато.

Въпреки това Уотъртън озадачаваше Корбет — беше потаен и сдържан, използваше всяка възможност да се отдели от спътниците си и да броди сам по улиците. Ако услугите му на писар не бяха необходими, той се прибираше чак по малките часове. Корбет не смяташе това за кой знае колко подозрително, защото Париж беше известен с разгулния си живот, но колкото повече дни минаваха, толкова по-потаен ставаше Уотъртън. Освен това кралският шпионин забеляза, че когато френски служители или пратеници идват в имението, винаги питат дали мосю Уотъртън е там. Понякога му носеха подаръци, а веднъж му се стори, че видя как един от французите тайно подава на писаря пергаментов свитък.

Най-накрая Корбет помоли Ранулф да проследи Уотъртън при едно от нощните му излизания, но когато се върна, прислужникът му съобщи, че не е постигнал нищо.

— Известно време го следих — уморено каза той, — но група пияници ме обгради и когато разбраха, че съм англичанин, започнаха да ме обиждат и да ми се подиграват. Докато се освободя от тях, Уотъртън бе изчезнал.

Подозренията на Корбет нараснаха и той реши да разпита Уотъртън.

Подбра момента внимателно — една неделя след службата намери писаря сам в малката му стая без прозорци. Той седеше на масата и съсредоточено пишеше някакво писмо, заобиколен от рула пергамент, парчета пемза, пера и мастилници. Корбет се извини за внезапното посещение и поде несвързан разговор за времето, последната среща с французите и възможната дата на връщането им в Англия. Уотъртън се държа учтиво, но предпазливо; дългото му тясно лице не изразяваше нищо друго, освен умора и напрежение. Докато говореше, Корбет забеляза, че събеседникът му е облечен в скъпи дрехи, ботуши от мека кожа, наметка от чиста вълна, а елекът му беше украсен с фина батистена дантела по врата. Около врата му имаше сребърна верига, а на малкия пръст на лявата ръка — пръстен с аметист. Вероятно жените го харесваха.

— Заинтригуван ли си от мен, мастър Корбет? — внезапно попита Уотъртън.

— Ти си много добър писар, но твърде потаен. Не знам почти нищо за теб.

— А защо би трябвало?

Корбет сви рамене.

— Всички сме наблъскани тук заедно — отвърна той. — Заплашва ни една и съща опасност, а ти бродиш из Париж дори след вечерния час. Рисковано е.

Уотъртън взе един тънък, зловещ на вид нож за хартия и отряза парче пергамент, после очерта полето и затърка с пемза, докато повърхността му заблестя като коприна. Едва след това вдигна поглед.

— Какво намекваш, Корбет?

— Нищо. Просто се чудех.

Уотъртън раздразнено стисна устни и хвърли пемзата.

— Слушай — отсече той, — каквото и да правя, това си е моя работа. Проучваш ме като селска клюкарка. Баща ми беше богат търговец, затова разполагам с пари. Майка ми беше французойка, затова знам езика и не се боя да се разхождам из френски град. Сега доволен ли си?

Корбет кимна.

— Съжалявам — каза той, макар това да не отговаряше на истината, — просто исках да знам.

Уотъртън се намръщи и продължи да търка пергамента, затова Корбет си тръгна, горчиво съжалявайки, че не постигна нищо, освен, че е предупредил писаря, който вече щеше да бъде нащрек.

Той не сподели подозренията си с Ланкастър, който умишлено го избягваше след последната им среща, нещо повече — беше съобщил датата, на която щяха да тръгнат обратно за Англия и се занимаваше с подготовката на пътуването. Не беше забравил нападението по пътя от Бове и настоя да се вземат мерки за безопасност и за по-голям военен ескорт до крайбрежието. Филип се престори на обиден, заявявайки, че Ланкастър не му вярва и графът беше въвлечен в нови сложни преговори, а настроението му не се подобри от лукавите намеци и остроумните подигравки на френските благородници.