Пол Дохърти - Шпионинът на краля

Земята на Нормандия беше равна, кафява и скована от ледения юмрук на зимата. Няколко упорити селяни, пристегнали с колани шаячните си наметки и нахлупили плъстените си шапки над очите, се опитваха да орат. Зад тях семействата им, дори съвсем малките деца, разпръсваха тор и вар, за да подхранят почвата. За Корбет, който беше воювал в блатистите местности по време на походите на Едуард в Уелс, провинцията изглеждаше доста процъфтяваща. Но той си спомни думите на Жак дьо Витри 5 5 Жак дьо Витри — (около 1160–1240 г.), историк на кръстоносните походи, епископ на Акр. — (Бел.прев.) , че „онова, което селяните печелят с тежък труд за една година, господарят им харчи за час“. Правосъдието тук беше сурово. Господарите на именията със сгради от дърво и камък, обградени с крепостни стени и ровове, наказваха повече, отколкото английските си събратя и на всеки кръстопът имаше бесилка или стеги 6 6 Дъски с отвори за главите и ръцете на осъдените. — (Бел.прев.) .

Селата представляваха групи от къщи, всяка с малки градинки, заобиколена от жив плет и плитка канавка, но Корбет беше изумен от броя на градчетата — някои стари, но други създадени само преди няколко десетки години. Всички бяха обградени със стени, къщите бяха скупчени около абатство, катедрала или църква. Понякога англичаните преспиваха в някой от тях като Ноайон и Бове, където имаше манастир или достатъчно голям хан. В други случаи ги подслоняваха в кралски или благороднически имения. Френските рицари показваха заповедите си, които задължаваха злочестия собственик или иконом да нахрани пратениците и придружителите им. Въпреки това гостоприемство френският ескорт странеше от Корбет и спътниците му и се отнасяше с тях мрачно и с пренебрежение. Това не беше изненадващо — между двете държави съществуваше временно примирие и по всичко личеше, че скоро между тях ще избухне война.

Писарят скоро се умори от безкрайните ежедневни задължения и проблеми при пътуването, макар че хора като Бласкет си изкарваха прехраната от тях. От дребнавостта, бърборенето, клюките кой къде седнал и кой колко бил богат, кой се зарадвал от възможността да стане пратеник във Франция. Корбет знаеше, че много от колегите му биха се вкопчили в подобна възможност, без да мислят за натъртването и раните от постоянната езда, за пълните с плъхове ханове, гранясалото месо и вкиснало вино, което разстройваше стомасите им и превръщаше пътуването в кошмар. И компанията на благородниците не беше по-приятна — Ланкастър беше стиснат, кисел и необщителен; граф Ричмънд страдаше от мания за величие и бързаше да забрави последния си военен поход в Гаскония, който го беше превърнал в посмешище на английския двор. Писарят Уотъртън изглеждаше приятен човек, но странеше от останалите, освен ако ставаше въпрос за жени, защото можеше да съперничи на Ранулф по завоевания. Нощем Корбет често дочуваше шум от гуляи, смях и любовни стонове.

Същевременно, под повърхността на това досадно пътуване, се долавяше недоверие и напрежение. Когато напуснаха Булон, Корбет вече нямаше чувство, че ги следят, но за сметка на това усети взаимното недоверие между водачите на английското пратеничество. Крал Едуард му беше казал, че Ланкастър, Ричмънд, Уотъртън и младият, необщителен Хенри Ийстри, монах от Кентърбъри и помощник на архиепископ Уинчълси, са били посветени в тайната мисия на съвета, но че всеки от тях може да е предателят, който донася сведения на французите и е виновен за смъртта на английските шпиони.

Корбет незабелязано наблюдаваше Ийстри, Уотъртън и двамата графове, но те не правеха нищо необичайно и се отнасяха към французите със същата преднамерена хладина като останалите. Никой от тях не общуваше повече от необходимото с ескорта, нито беше направил опит, дори тайно, да се свърже с някой френски сановник в градовете, през които минаваха.

Бяха им нужни две седмици, за да стигнат до околностите на Париж след най-скучното и протяжно пътуване в живота на Корбет. Писарят се чувстваше потиснат от еднообразното ежедневие, но когато погледна назад, осъзна, че това е идеалното място за засада. Намираха се на широкия изровен път, заобиколен от гъсти горички, който водеше от Бове до Париж, когато ги атакуваха: нападателите, облечени в черно, с червени маски изскочиха измежду дърветата и се нахвърлиха върху групата англичани. В същия момент френският ескорт се обърна, водачите извадиха мечовете си и изкрещяха някакви заповеди.