Пол Дохърти - Шпионинът на краля

Кралят протегна пръсти към мангала. Трябваше да има изход, мислеше си той; щеше да подсили гарнизоните в Уелс и да изпрати армия на север, за да смаже шотландците. А Филип IV? Едуард въздъхна. Трябваше да раболепничи пред папата, да целува копринения му сандал, да постави Англия и териториите й под негова защита. Дядо му Джон беше направил същото с блестящ резултат. Така, ако някой нападнеше Англия, нападаше и Светия отец, и цялата мощ на католическата църква. Едуард се усмихна — щеше да изпрати купища злато на дъртия негодник папа Бонифаций VIII и да го помоли да се намеси, да им стане арбитър. Същевременно щеше да унищожи предателя в Уестминстър. Но на кого можеше да се довери? Кого би избрал Бърнел? Едуард се замисли и усмивката му премина в смях. Разбира се! Английският крал беше избрал на кого да възложи тази задача.

Хю Корбет, старши писар в английския кралски съд, бе коленичил пред статуята на Девата в пищния, ухаещ на тамян параклис на катедралата „Нотр Дам“ в Булон-сюр-Мер. Англичанинът не беше религиозен, но вярваше, че Иисус и майка му трябва да бъдат почитани, затова им се молеше, когато се сетеше. Това му се струваше трудно — през повечето време говореше той, а Бог винаги изглеждаше прекалено зает, за да му отговори. Беше запалил восъчна свещ и коленичеше в светлината й, опитвайки се отчаяно да изпълни обета си.

Беше го дал по време на ужасното пътуване от Англия с тумбестия ког, който сякаш се движеше накъдето му скимне и умишлено причиняваше какви ли не неприятности. Когато напускаха Дувър, ги беше пресрещнала буря и корабът безпомощно бе подскачал нагоре-надолу по високите черни вълни. Леден пронизващ вятър беше опънал платната, подмятайки кога като есенно листо и Корбет беше изминал целия път, повръщайки на носа, докато накрая имаше чувството, че сърцето му няма да издържи.

Студената морска вода проникваше през шпигатите 4 4 Шпигат — отвор в палубата или фалшборда, предназначен за изтичане на водата — Бел.прев. и вкочаняваше вече измръзналото му тяло. Корбет наистина вярваше, че ще умре. Не можеше да помръдне, пък и какъв беше смисълът? Само за да повърне и да бъде върнат до релинга при останалите си спътници, които също страдаха от морска болест. Единствената му утеха беше, че личният му прислужник Ранулф също беше зле. Обичайно издръжлив на всякакви премеждия, този път и той страдаше като господаря си. Най-накрая Корбет беше дал обет, че ще запали свещ в катедралата „Нотр Дам“ и ще се моли един час в параклиса, ако Девата им помогне да стигнат живи и здрави до брега.

Паленето на свещта беше лесна работа, но едночасовата молитва се беше превърнала в подробен анализ на причините, поради които кралят изобщо го беше пратил във Франция. Корбет стана с въздишка, облегна се на една от колоните и се взря в тъмния кораб. Вече беше старши писар в съда и отговаряше за писма, меморандуми, договори, заповеди и други документи, под които стоеше тайният печат на Англия. Беше на пряко подчинение само на върховния съдия, канцлера и английския крал. Имаше секретна, добре платена работа със солидна заплата и правото да се снабдява от кралските складове, притежаваше малка къщичка близо до Холборн и парите му бяха вложени при един златар и един лихвар от Сиена.

Корбет имаше малко познати, нямаше съпруга и деца и на тридесет и осем години още се радваше на отлично здраве в епоха, когато човек се смяташе за късметлия, ако навърши тридесет и пет. Той седна в основата на голямата колона с канелюри. Стомахът му още се бунтуваше, чувстваше се слаб и залиташе, изтощен от морското си пътешествие. При мисълта, че отново го изпращат на път с тайни и деликатни, задачи той изруга. Беше решил, че всичко е свършило, когато господарят му Бърнел почина преди четири години. Старият Бърнел, лукав, безпогрешен и дяволски изобретателен, когато се наложи да унищожи някоя заплаха за кралството. Корбет беше участвал в бдението над безжизненото тяло на епископа, преди да бъде покрито с плащаница и поставено в ковчега от чамово дърво.

След смъртта на Бърнел животът му се движеше на приливи и отливи като бавен поток, докато кралят не го беше повикал на тайна среща в двореца си в Елтхъм. Той планираше нов поход срещу шотландците и помещението беше пълно със сандъци, ковчежета и кожени калъфи с писма, документи и сметки, свързани с Шотландия. Едуард бързо беше пристъпил към въпроса: в собствената му канцелария или в съвета имало предател или предатели, които събирали тайни сведения за английските дела и ги предавали, Бог знае как, на Филип IV Френски. Корбет трябвало да замине като дипломатически пратеник във френския двор и да открие предателя.