Пол Дохърти - Шпионинът на краля

Той привърши с храненето и бавно огледа неприветливата кръчма, където беше потърсил убежище, надявайки се, че преследвачите му ще се покажат. Те обаче не оправдаха очакванията му. Само един стар просяк с отрязани до коленете крака беше влязъл след него. Дървените плочи, прикрепени на ръцете и чуканчетата на краката му барабаняха по пода на пивницата. Поър го видя да облизва купата си като куче и да поема отново навън. Шпионинът стана, уви се в наметката и излезе на студа. Тръгна по тясната уличка, от двете страни на която се издигаха високи дървени и кирпичени къщи. Покривите им бяха сближени като шушукащи си заговорници и скриваха мразовитото небе.

Погледна нагоре — вратите и прозорците бяха здраво залостени, не се чуваше никакъв шум освен стоновете на вятъра, който търкаляше валма мъгла и сякаш с умишлена злоба тръшкаше някой недобре затворен капак. Поър извади камата си и се опита да върви еднакво далеч от боклуците и изпражненията, струпани пред вратите и отвратително миришещата канавка по средата на улицата. Видя някаква сянка да се раздвижва и бледа, костелива ръка се протегна към него, последвана от сърцераздирателно хленчене.

— Мосю, дай нещичко на бедния просяк. Поър му показа острата си кама и мъжът бързо млъкна и изчезна в мрака.

Шпионинът предпазливо продължи напред. Нещо не беше наред, но не можеше да разбере какво. Беше твърде уморен и неспокоен. Не искаше да го арестуват като шпионин, да го закарат до бесилката при тъмницата Монфокон, да го разпънат на колелото и палачи с червени качулки да чупят костите му една по една с назъбените си железни лостове. Той потръпна и стиснал камата пред себе си, излезе от уличката. Почувства се по-добре. Намираше се на кръстопът, където всяка вечер градските власти поставяха големи мангали, а в нишата пред статуята на светеца, покровител на квартала гореше голяма лоена свещ. Светлината и топлината прогониха ледената мъгла и го поуспокоиха.

Зави наляво и чу трополене на дърво по камък, но това беше само старият просяк от кръчмата, който се появи от мъглата и стенейки, запълзя към краката на Поър. Без да му обръща внимание, шпионинът се запъти към отсрещната страна на площада, но тропотът се ускори и той изведнъж разбра какво не беше наред. Мъжът си беше тръгнал малко преди него и за това време беше успял да стигне до края на улицата. Поър се поколеба, после се обърна, но твърде късно старецът се хвърли към него, препъна го и шпионинът падна на земята. Главата му се удари в калдъръма със зловещ звук.

„Старият просяк“ се измъкна изпод него, после развърза дървените плочи от коленете си и се изправи. Един поглед към падналия мъж му подсказа, че няма защо да бърза — жертвата му все още беше в безсъзнание. Той тихичко подсвирна и в отговор от мъглата като демонично привидение изскочи черен боен кон. Ездачът му, увит в черно наметало с качулка, слезе и отиде до тялото, последван скоро и от други. След малко кръг от тъмни, заплашителни фигури обгради шпионина.

— Мъртъв ли е? — попита ездачът с безизразен глас.

— Не — промърмори просякът. — В безсъзнание е. Ще го разпитваш ли? — Водачът поклати глава и хвана юздите на коня си.

— Не — отвърна той. — Сложете го в чувал и го хвърлете в Сена.

— Ще бъде милостиво поне да му прережем гърлото — каза просякът.

Ездачът яхна коня си и рязко го обърна.

— Милостиво! — сухо повтори той. — Ако ти се беше провалил и го беше изпуснал, щях да бъда милостив с теб. Но той е шпионин! Не заслужава милост. Прави каквото ти казах!

Ездач и кон скоро потънаха в мрака и гъстата мъгла.

Едуард, крал на Англия, херцог на Аквитания, беше бесен. В залата на съвета, близо до кралския параклис в Уестминстър, той бе изпаднал в един от яростните си пристъпи на царствен гняв. Сгушени в робите си, съветниците му седяха и овчедушно наблюдаваха представлението. Някои изучаваха задълбочено златисточервените гоблени, покриващи белосаните стени; други потропваха с ботуши по рогозките, опитвайки се да раздвижат вкочанените си крака. Беше студено и всички мръзнеха въпреки големите железни мангали в помещението. Вятърът блъскаше капаците на прозорците, проникваше през цепнатините и леденият му дъх разлюляваше пламъците на свещите. Писарите седяха, вдигнали пера над дебелите гладки пергаменти. Разбираха, че кралят не иска да записват ругатните му, затова търпеливо чакаха, надявайки се, че пръстите им няма да изтръпнат от студ и мастилото в металните мастилници няма да замръзне.