Пол Дохърти - Шпионинът на краля

Едуард обаче изобщо не мислеше за това, а непрекъснато удряше с юмрук по дългата дървена маса.

— Милорди! — извика той. — Тук става дума за предателство, вонящо и отвратително като боклуците в канавките!

— Твое величество — намеси се бързо Робърт Уинчълси, архиепископ на Кентърбъри, с надеждата да успокои краля, — изглежда…

— Изглежда — рязко го прекъсна Едуард, — милорд Кентърбъри, че кралският ми задник не може да пръдне, без Филип IV Френски да разбере за това!

Уинчълси кимна, защото разбираше възмущението му, макар да не одобряваше цветистия начин, по който се бе изразил Едуард. Архиепископът реши, че няма смисъл да се обажда повече. Гневните пристъпи на краля все повече зачестяваха. Смъртта на любимата му съпруга Елинор, на канцлера и негов приятел Робърт Бърнел, епископ на Бат и Уелс, бяха пробудили тъмните сили в душата на Едуард. Русата му коса и брада бяха прошарени с бели косми; бронзовата му някога кожа сега беше жълтеникава, а около проницателните сини очи и тънките устни се бяха образували многобройни бръчки.

Уинчълси отпи от греяното вино и се намръщи — беше изстинало. После се облегна и си пожела кралският гняв да охладнее също тъй бързо, както виното. Най-после Едуард се успокои и се изправи на големия си, украсен с дърворезба, дъбов стол начело на масата, но отрупаните му с пръстени ръце още бяха свити в юмруци.

— Милорди — каза бавно той, поемайки си дълбоко въздух. — Между нас има предател. — Той потропа по масата. — Тук, в Уестминстър има шпионин, който предава на французите всичко — нашите тайни, планове и намерения. Несъмнено именно благодарение на него „Свети Кристофър“ е бил обкръжен и потопен, а един от най-ценните ни шпиони, когото много от вас познават, уважаваният писар от Хазната Никълъс Поър, беше убит в Париж.

Едуард млъкна и съветниците му неспокойно се раздвижиха — чуха се възклицания, стонове, мърморене и ругатни.

— Поър — продължи Едуард — е бил изваден от Сена. Още жив е бил вързан в чувал и удавен като малко котенце. Някой тук трябва да е уведомил французите за него, защото той беше твърде хитър, за да допусне да го заловят. Същото се отнася и за „Свети Кристофър“. Филип IV, проклет да е, трябва да е бил осведомен за задачата му да вземе докладите от шпионите ни в Гаскония. Един Бог знае какво е станало с тях!

Преструвайки се, че обмисля думите си, Едуард мрачно огледа залата, изучавайки внимателно лицата на съветниците си. Един от тях беше предател. Но кой? Робърт Уинчълси, почитаният като светец архиепископ на Кентърбъри? Член на духовенството? Едуард не се доверяваше на това лицемерно набожно парвеню — повърхностен човек, който вечно подкрепяше благородни каузи. Отляво на краля седеше Едмънд, граф Ланкастър. Едуард погледна слабото, бледо лице на брат си, обградено от дълга черна коса и почувства прилив на съчувствие. Едмънд беше вечно болнав и изглеждаше зле с изсъхналата си ръка и смъкнатото си дясно рамо. Говореше се, че получил недъга при раждането си. Но Едуард беше чувал слуховете, че Едмънд всъщност бил първородният син, ала заради физическите му недостатъци Хенри III бил дал короната на по-силния и подходящ за крал брат. Лъжи! Едуард знаеше истината, но често се чудеше дали Едмънд я знае. Той управляваше Гаскония, но твърде лесно я беше предал на французите и когато го бяха надхитрили, те бяха направили и него, и английската корона за посмешище на цяла Европа.

Едуард отмести поглед. До Едмънд седеше Джон дьо Бретан, граф Ричмънд. Още един глупак, помисли си кралят. Той имаше земи във Франция и беше роднина, макар и далечен, на Филип IV. Едуард често се чудеше дали Ричмънд не е бил купен на малко по-висока цена от тридесет сребърника. Той тихо изскърца със зъби. Беше вярвал на този червендалест глупак като на син. И защо? Ричмънд беше предприел поход във Франция, беше превзел Гаскония и после се беше предал без бой. Едуард се огледа. Тук бяха и Боън, граф Хиърфорд, и Бигод, граф Норфък. Небеса, каква двойка бяха те! Той ги познаваше и знаеше как мразеха опитите му да ограничи властта на знатните благородници, как използваха сегашните му затруднения с Шотландия и Франция за своя изгода и печалба. Всъщност, не беше имал нищо против, самият той играеше тази игра от десетки години. Но предателството беше нещо друго. Ако се докажеше, главите им щяха да се търкулнат, а телата им да бъдат изкормени като на всички предатели. Но преди да ги прати на ешафода, той трябваше да притежава необорими доказателства за вината им. Съдиите щяха да му ги поискат.