Пол Дохърти - Шпионинът на краля

Стиснал дългата си кама, Корбет мушкаше яростно, въртейки коня си, уплашен, че някой от нападателите ще го издебне в гръб. Намираше се в центъра на битката и макар и уплашен до смърт от конниците, които нападаха около него, се чудеше защо бяха избрали точно тази част от колоната, а не началото, където яздеха Ланкастър и Ричмънд или края, където можеха да плячкосат каруците с багажа. В този миг срещу него изникна фигура с развято наметало и очи, които блестяха злобно през дупките на маската. В ръката си държеше боздуган, готов да нанесе смъртоносен удар. Корбет се прилепи за шията на коня и замахна с камата към незащитения корем на противника си, но под наметалото той носеше броня. Писарят почувства как острието се удари така яростно в нея, че ръката му изтръпна от болка. Въпреки всичко ударът му накара нападателя да изпусне оръжието си и да се хване за корема.

Подгизнал от пот, Корбет се огледа с ужас — беше заобиколен от нападатели, макар че останалите англичани започваха да вземат надмощие, а и френският ескорт, който в началото беше доста муден, се беше поокопитил. Чуваха се викове и ругатни, мъже падаха от седлата, давейки се в собствената си кръв, кръв шуртеше от откритите рани; брадви, ками и тояги цепеха въздуха, чуваше се смразяващото свистене на стрели от арбалет. Ранулф се появи до него с окървавено лице, див поглед и пяна на устата. Крещеше нещо, но Корбет не му обърна внимание, защото се опитваше да види дали арбалетът е техен или на противниците им. И тогава, също тъй внезапно, както се бяха появили, нападателите се оттеглиха, изчезвайки сред полята в облак прах.

Корбет седеше прегърбен на коня и се бореше с гаденето, което заплашваше да го злепостави. Когато успя да потисне напъните за повръщане, се огледа: на земята имаше проснати тела, мъже крещяха и ругаеха при вида на раните си. Дългата колона се беше разкъсала — два от конете бяха мъртви, а друг риташе на място, подлудял от кръвта, която шуртеше от гърлото му. Най-накрая редът беше възстановен. Имаше неколцина мъртви — двама войници, един от прислужниците на Ричмънд и един от нападателите. Двамата графове крещяха на французите и до слуха на Корбет достигнаха думите „нападение толкова близо до Париж“ и „не бяхме защитени“, но рицарите само вдигнаха рамене и пренебрежително попитаха дали в Англия няма разбойници.

Ланкастър свика Ричмънд, Уотъртън, Ийстри и Корбет на съвещание. Наблюдаваха от пътя как командирите и прислужниците възстановяват колоната, как лекарят превързва ранените, а френските рицари тръгнаха да търсят каруца, за да откарат мъртвите и тежко ранените до близкото имение. Ричмънд беше зачервен и непрекъснато се хвалеше как майсторски си бил послужил с меча. Уотъртън изглеждаше уплашен, но беше абсолютно невредим. Ийстри съчувстваше, но беше все така хладен и отчужден, защото бързаше да се върне и да даде утеха на ранените. Ланкастър изглеждаше бесен и обикновено бледото му лице беше покрито с алени петна от гняв.

— Разбира се — започна той, — аз лично ще протестирам пред Филип IV за това нападение. Но онова, което трябва да решим — той потупа коня си по шията и огледа групата, — е дали това бяха разбойници или внимателно планирана засада. Според мен, беше второто.

Одобрителен шепот посрещна думите му, затова той продължи.

— Ако е така — гласът му се превърна в дрезгав шепот, — предателят трябва да е между нас.

— Защо? — рязко попита Корбет. — Маршрутът ни беше планиран в Англия, а при шума, който вдига кавалкадата ни, половин Нормандия сигурно знае къде сме.

Очите на Ланкастър се отправиха към мълчаливия сдържан писар. Той не харесваше Корбет, смяташе го за прекалено затворен и самоуверен. Писарят прочете неодобрението в погледа му и премълча останалите си въпроси. Не беше съгласен със заключението, че предателят непременно е между тях, но необоснованите обвинения щяха да накарат всички да бъдат предпазливи и да затруднят откриването на истината. Самият граф също разбираше това.

— Мисля — продължи той, — че предателят е между нас, но щом пристигнем в Париж, ще се свържем със Симон Фовел, един от кралските шпиони там. Може би е чул някакъв слух, който би могъл да хвърли светлина върху тези загадки.

После групата се върна при колоната и продължи бавното си пътуване към крайните квартали на Париж. Корбет зае мястото си и каза на разтревожения Ранулф, че не е ранен и че ще му бъде много благодарен, ако си затвори устата и го остави на мира. Прислужникът изостана, мърморейки ядосано, а писарят потъна в размишления за нападението. Беше чул един от французите да вика, че убитите нападатели не можели да бъдат разпознати, защото не носели нито документи, нито някаква емблема. Корбет очакваше това — очевидно атаката беше планирана, но повече го тревожеше защо острието й сякаш беше насочено към него — защо, чудеше се той, някой смята един писар за толкова опасен, че да предприеме подобно рисковано нападение? Кой в Англия беше предал такива сведения на французите? Той се уви по-плътно в наметалото си, беше му студено по-скоро от страх, отколкото от ледения хапещ вятър.