Пол Дохърти - Гибелен грях

— Свърши се — промълви той.

А беше ли? Както след битка имаше жертви и оставаха рани. Щеше да напише набързо доклада си, да го подпечати с тайния печат и да подхване други въпроси. Но какво щеше да стане с Кейд и неговата млада любовница Джудит? С Падликот и неговия брат? С младия Малтоут? С монасите от Уестминстър? С ордена „Сестрите на света Марта“? Събитията бяха оставили болезнен отпечатък върху всички. Корбет въздъхна и предпазливо се изправи на крака, озадачен какво ли беше прошепнал Ранулф на лейди Фицуорън.

— Станал е друг — измърмори на себе си Корбет.

Лейди Мери Невил, мислеше си, само още повече засилваше промяната: Ранулф беше по-разсъдлив, по-целеустремен, а Корбет вече прозря горещата амбиция в душата на своя прислужник.

— Така, така, така! — Корбет пристегна колана на меча около кръста си и се ухили сам на себе си.

Щом Ранулф търси повече власт, рече си на ум, тогава ще трябва да приеме и съпътстващата я отговорност. Писарят се ухили още по-широко на решението си на Ранулф да падне отговорността да осведоми прекрасната лейди де Лейси за случващото се в нейния орден.

Писарят се огледа из сгъстяващите се сенки. Толкова много неща се бяха случили тук, че в стаята сякаш отекваха нажежените страсти, които се бяха разиграли на това място. Корбет си припомни язвителните думи на Фицуорън, че бил умно момче. Засмя се мрачно.

— Не чак толкова умно! — промърмори.

Винаги се беше гордял със своята логика и тъкмо тя беше спъвала напредъка му: смяташе, че Уорфийлд, Падликот, дьо Краон, убиецът и убитите жертви са свързани. Не трябваше да забравя, че според логиката не е необходимо всички части да влизат в състава на цялото и че късметът, съдбата и съвпаденията се противят на логиката. Единственият общ фактор беше Уестминстър, почти обезлюденото абатство и дворецът. Вглъбен в мислите си, Корбет запотропва по масата.

— Кралят трябва да се върне — прошепна той, — да сложи ред в дома си и църквата си.

Корбет излезе от катедралния съвет, пресече земите на абатството и нае лодка, която да го откара надолу по реката. Не спираше да мисли за Ранулф, когато отвори вратата на къщата си и чу врявата от горния кат: писъците на пеленачето Елинор, викове и тропане на крака, диви гласове, които пееха на уелски. Корбет се облегна на стената и закри лицето си с ръце.

— Сега — простена той — щастието ми е пълно!

Вратата в горния край на стълбите се отвори и Корбет се насили да се усмихне на облегналата се на дългокос здравеняк Мейв, която му извика:

— Хю! Хю! Само как ще се зарадваш! Чичо Морган току-що пристигна!

Ранулф остави лейди Мери Невил до ъгъла на улицата й във Фарингдън. Нежно целуна уханната й ръка, кимна отчетливо, когато тя промърмори колко е благодарна за неговата закрила и не откъсна погледа си от младата, красива вдовица надолу по улицата, докато тя не влезе в къщата си. Тя спря, постави едната си ръка на резето, обърна погледа си нагоре по улицата, където стоеше той, разкрачен и с пъхнати в колана на меча си пръсти. Тя отметна качулката си назад, разтърси разпуснатата си коса и му изпрати по въздуха най-сладката целувка. Ранулф я изчака да се прибере вкъщи, полагаше големи усилия да не закрещи и заплаче от радост.

Той още не беше приключил работата си за деня. Върна се обратно в града, мина през работилницата на един майстор на стрели тъкмо след Уест Чийп, после се отправи с бърза крачка надолу по Теймз Стрийт и баржите, които чакаха на Куиншийт. Щеше му се да се прибере на Бред Стрийт или дори да беше отишъл при Малтоут в болницата „Сейнт Бартолъмю“, но Ранулф беше решен да доведе докрай замисъла си. Само ако господарят му знаеше, само да го беше заподозрял, Корбет щеше да използва цялата си власт, за да осуети и попречи на плановете му. Ранулф дръпна по-надолу качулката на главата си, уви се по-стегнато в плаща си и се покатери в лодка с две весла. Остана със скрито лице, даде грубо нареждане на лодкаря да го остави в Съдърк, точно под Лондонския мост. Докато якият лодкар караше лодката си през неспокойната Темза, Ранулф сграбчи здраво меча си и внимателно обмисли осъществяването на плана си. Надяваше се само Фицуорън да е казала истината. Ранулф я заплаши, че ако не му даде сведенията, ще разкаже истината на всяка проститутка в Лондон. Признанието й дойде лесно. Нощем Съдърк се считаше за лондонската врата към ада и Ранулф знаеше, че на кръчмата „Вълчата глава“ й се носи слава, по-лоша и от тая на дявола.