Пол Дохърти: Гибелен грях

— Странно! — възкликна Уормуд.

— Кое? — усмихна се Ранулф.

— Видяхме златото ти, но за какво играем?

Ранулф постави чашата обратно на масата.

— О, не ви ли казах? — усмивката му стана още по-широка. — Вашия живот!

Уормуд отпусна ръце, преди останалите да успеят да се съвземат от изненадата. Ранулф скочи на крака и ритна стола си назад. Измъкна изпод плаща си малък арбалет и стрела с шипове отстрани се заби в гърдите на Уормуд, преди ръката на разбойника да стигне до камата му. Другарите му бяха или твърде мудни, или твърде пияни. Единият се изправи и почти се стовари върху камата на Ранулф. Отдръпна се с крясъци, притиснал ръце върху кървящата рана в корема си. Не ги сполетя по-добро и другите двама, Ранулф гъвкаво се измести и притисна единия до стената. Отдръпна се и извади меча си, защото последният разбойник беше сграбчил камата си, ломотеше пиянски ругатни и залиташе към него. Ранулф се изплъзна, мъжът запристъпя срещу него, после изкрещя от болка и се строполи на пода, Ранулф извади отново меча си и го заби в кръста му. Четвъртият убиец, все още приклещен между масата и стената, се мъчеше да се освободи. Ранулф грабна привързаната за колана на един от лежащите на пода торбичка. Развърза я, изсипа варта в шепите си и я хвърли в лицето на седящия мъж. Разбойникът се блъсна назад, разпищя се, затропа с крака по пода. Ранулф се обърна и се огледа из вече притихналата кръчма.

— Беше раздадено правосъдие! — ревна насреща им — Има ли някой, който да иска да говори с мен?

Никой не отговори. Ранулф измъкна камата си от мъртвия убиец и предпазливо се запъти към вратата. Чуваше се само проскърцването на столовете и неясните ругатни на останалия жив другар на Уормуд, стенещ за вода. Ранулф се измъкна в нощта и забърза обратно по тъмните улички към речния бряг. Там почисти оръжията си, постави ги в ножниците и тръгна по кея, за да наеме лодка. Плати и се качи в нея. Щом лодкарят се отблъсна от брега, Ранулф се загледа в ленивите вълни на реката. Не чувстваше угризения за стореното. Тези мъже го бяха нападнали без друга причина, освен тази, че оная кучка Фицуорън им е платила. Почти им бяха светили маслото на него, на господаря му и причиниха само Бог знае какви поражения на очите на бедния Малтоут. Ранулф се облегна назад на кърмата. Когато му дойдеше времето, щеше да каже на Корбет за стореното. Ранулф се замисли за лейди Мери Невил и се усмихна. Може би трябваше да каже още нещо на господаря „Кисела физиономия“? Над него пропищя чайка, но Ранулф едва се помръдна. Той си припомни как се опълчи на Корбет: той, Ранулф-ат-Нюгейт, струваше колкото и всеки друг, ще коленичи един ден пред краля, ще го провъзгласят за рицар, ще получи висока служба и ще помоли лейди Мери Невил да се омъжи за него. И как можеше да попречи на това господарят „Кисела физиономия“? Ранулф затвори очи и се размечта за бъдещите почести.

Когато стигнаха до стъпалата на Рибарския кей, Ранулф така се беше унесъл в мечти, че лодкарят трябваше силно да го разтърси. С напълно отнесен вид, Ранулф подхвърли няколко монети в ръцете на мъжа и остана зареял поглед над кея. Мислите му се въртяха около разговора на Корбет с Падликот. Мошеникът, който в момента пребиваваше във Флийт, пропусна да разбули една малка загадка; нещо, което Корбет не беше догледал, дребен детайл, който озадачаваше Ранулф. Спомни си своите амбициозни мечти и се запита беше ли тъкмо сега моментът да направи първата стъпка към осъществяването им. Или трябваше чисто и просто да се прибере вкъщи? Погледна нагоре към уличките, водещи към Теймз Стрийт, мокър, опашат плъх пробяга през ботуша му. Ранулф ядосано го изрита, но го прие и като знак. Започваше да се уморява да търчи по тъмно в изпълнение на поръчките на своя господар. Да, заключи той, време беше Ранулф-ат-Нюгейт да се погрижи за своето бъдеще. Докато бързо вървеше нагоре по уличката, две тъмни фигури се измъкнаха от някаква врата. Ранулф разтвори плаща си и измъкна меча си.

— Разкарайте се! — извика той.

Фигурите изчезнаха и Ранулф закрачи по пътя си из уличките до Картър Лейн, пресече Бойрс Роу, тръгна нагоре по Олд дийнс Лейн, която минаваше под тъмната и величествена катедрала „Сейнт Пол’с“. Обхванат от любопитство, Ранулф спря и предпазливо тръгна нагоре покрай високата стена на гробището на катедралата. Както обикновено, в старото гробище, зад стената кипеше усилена дейност. Ранулф долови уханието на готвено и съгледа тъмни силуети, насъбрани около огньове и потрошени сергии с джунджурии и финтифлюшки, на които търговията продължаваше дори и нощем. „Сейнт Пол’с“ беше свято убежище за хора, които се криеха от въдворяващите правосъдие градски или кралски власти. Ранулф постоя, безмълвно взрян в нощта. Ако господарят му не го беше измъкнал от Нюгейт, това щеше да бъде най-доброто бъдеще, което съдбата щеше да му предложи. Изпълнен с решимост повече от всякога, скочи долу, изчисти ръцете си и тръгна към Нюгейт. Подкупи някакъв сънлив пазач, който го пусна да влезе през задната врата на крепостта и пресече полетата на Смитфийлд към приората на „Сейнт Бартолъмю“. Спря близо до ешафода, не обърна внимание на разкапващите се и люлеещи се насам-натам тела.