Пол Дохърти - Гибелен грях

Той остави ножа, който държеше и като сомнамбул се отправи към вратата.

— Хю! — отново възкликна Мейв.

Той само поклати глава и остави съпругата си объркана и разгневена. Отвън в коридора Корбет се загледа в бялата мазилка, толкова беше изненадан от мислите си, че опря пламналото си чело в стената, заради облекчаващата й хладина.

— Не — промълви той, — може ли да е истина?

Ранулф дойде тичешком в коридора.

— Добре ли си, господарю?

— Да — каза Корбет с унесен вид. — Радвам се, че Малтоут е добре.

Потупа изненадания Ранулф по рамото.

— Лейди Мейв има нужда от помощ — Корбет потръпна и присви очи. — Какво казах, Ранулф?

Прислужникът поклати глава.

— Да не си пил, господарю?

— Не — измърмори Корбет и се запъти към кабинета си. — Не — повтори. — Но, Бога ми, ще ми се да бях.

Вече в кабинета си, Корбет посегна за календара с празниците на светците в края на Часослова, след което седна и в продължение на час усърдно описваше идеята, осенила го внезапно в кухнята. Опита се да опровергае собствената си теория, но какъвто и път да избереше, заключението, до което беше стигнал, бе непоклатимо и той проклинаше своята липса на логика.

— Толкова просто — мърмореше на себе си, повдигна глава и се взря през прозореца. — Знам кой е убиецът. Имам доказателства за убийствата, какво още?

Изправи се, отиде до врата и извика Ранулф.

— Ела, човече! — пришпори го Корбет. — Имаме да вършим работа в града. Ще отнесеш следното съобщение на лейди Мери Невил.

Корбет се върна до писалището си и надраска няколко думи на парче пергамент, което после сръчно нави и запечата.

— Предай й това и наблюдавай изражението й. После ще идеш до кметството и ще направиш следното…

Корбет дочу приближаващите се стъпки на Мейв по коридора, затова набързо прошепна нарежданията си на още по-слисания Ранулф.

— Господарю, това е глупаво.

— Прави, каквото ти казвам, Ранулф. Тръгвай сега!

— Какво става, Хю?

Корбет сграбчи жена си и я целуна по челото.

— Какъв глупак бях, Мейв, но бъди търпелива с мен.

Върна се, грабна колана за меча си, ботушите и своя плащ, извика за довиждане на жена си и дъщеря си и се затича по тъмната улица. Взе баржа от Фиш кей и, без да обръща внимание на приказките на лодкаря, седна увит в плаща си, докато малката лодка, движена от прилива, го отнесе до главния вход на Уестминстър. Из абатството и земите около него вече навсякъде имаше войници, въоръжени мъже и стрелци. Бяха си построили колиби от отсечени от близките дървета клони, а за офицерите имаше грубо сковани и подредени къщурки.

Проверяваха Корбет на всеки завой, но го пропускаха през различните, разпръснати из абатството кордони, щом видеха кралската заповед, накрая стигна катедралния съвет. Ключовете от абатството вече се пазеха от офицер, който му отключи вратата.

— Вземете трима мъже и останете пред вратата! — нареди Корбет. — Не позволявайте на всеки да влезе!

Войникът се подчини и Корбет влезе в дългата, с висок свод, пуста зала, в която стъпките му кънтяха зловещо в напрегнатата тишина. Лятната вечер беше топла, но въпреки това катедралният съвет си оставаше студен и тъмен, затова Корбет взе прахан и запали няколко от факлите по стените и восъчните свещи на масата, седна в стола на Де Лейси и зачака началото на представлението.

Първи дойдоха Ранулф и Кейд, помощник-шерифът изглеждаше изпит и уморен.

— Сър Хю, какво става?

— Седни, мастър Кейд. Ранулф, изпълни ли другата задача?

— Изпълних я.

Корбет потропа с пръсти по масата.

— Тогава да почакаме гостите ни да пристигнат.

Чакаха вече към половин час, Кейд се опитваше да води безцелен разговор, когато чуха почукване на вратата.

— Влез! — извика Корбет и лейди Мери Невил се промъкна в залата.

Качулката над плаща й се спускаше ниско над лицето и когато тя я дръпна назад и седна на предложения й от Корбет стол, той долови нейното безпокойство. Кожата й беше загубила блясъка си, непрекъснато облизваше устните си, а погледът й се стрелкаше насам-натам, понеже имаше усещането за надвиснала голяма опасност.

— Искал си да ме видиш, сър Хю, така ли е?

— Да, лейди Мери. В нощта, когато умря лейди Съмървил, ти си ходила в болницата на Сейнт Бартолъмю, нали?

— Казах ви го вече.

— Каза ни. И кой още знаеше, че ще ходиш?

Корбет наблюдаваше отблизо жената, когато чу, че вратата на катедралния съвет се отваря.

— Е, лейди Фицуорън, ти можеш ли да отговориш?