Пол Дохърти - Гибелен грях

Едуард разпери ръце.

— Съгласен! Съгласен! Падликот ще бъде изправен на съд пред съдиите от Уестминстър, ще бъде изслушан и после обесен.

Кралят потри ръце и злорадо се усмихна на дьо Варен.

— Хубава каша, а, Съри?

— Щом казваш, твое величество — лордът открито погледна към Корбет. — Убийствата обаче още разбунват улиците на града и не стихват. Това ти беше задачата, Корбет.

— Твое величество, вниманието ми беше отвлечено — отговори му грубо Корбет.

— Нямаш ли предположения? — попита Едуард.

— Никакви засега. Смътни подозрения и това е всичко.

— Сестрите от ордена оказаха ли ти своята помощ?

— Разбира се.

Кралят се ухили.

— Особено лейди Невил, нали?

— Особено лейди Невил!

— А старата де Лейси още ли изкарва ангелите на всички?

— Повече търсех помощта на лейди Фицуорън.

— А, да — кралят присви очи. — Помня, когато съпругът й умря. Бяхме в Уелс, близо до Конуей, празникът на сейнт Мартин, папа и мъченик. Фицуорън — мъж на място. — Кралят стана и плесна с ръце. — Във всеки случай, Корбет, ти се връщаш в Лондон.

Едуард протегна ръка към Корбет да я целуне.

— Хю — рече полугласно, — няма да забравя верността ти и направеното от теб в този случай.

Едуард затвори вратата след своя служител, облегна се на нея и изчака стъпките му да заглъхнат. Дьо Варен се усмихна самодоволно.

— Ще удържиш ли на думата си, Едуард?

— Относно кое?

— Кейд и онази жена, Джудит.

Едуард сви рамене.

— Разбира се — ухили се Едуард — аз държа на думата си. За теб обаче имам задача, Съри. Трябва да се присъединиш към Корбет в Лондон, да поднесеш поздравленията ми на лорд шерифа, да похвалиш публично Кейд, да наблюдаваш екзекуцията на Падликот и да се увериш, че ще умре бързо.

— И после, твое величество?

— Искам да се одере кожата на копелето! — процеди през зъби кралят. — Разбираш ли ме, дьо Варен? Искам да му свалите кожата и да я заковете, като на прасе, на вратата на абатството, та всеки да знае каква е наградата за кражба от Едуард Английски!

Корбет си отдъхна, щом видя, че лорд Морган все още не е пристигнал на Бред Стрийт.

— Отложил е пътуването — простена Мейв, — има проблеми в Уелс, които не са му позволили да тръгне, както е възнамерявал.

По-скоро е твърде пиян, помисли си Корбет, за да може да накара коня си да го пренесе през подвижния мост. Запази обаче за себе си тези мисли, неизразяващи топло отношение, заради Мейв, която се поболяваше от притеснение за здравето и добруването на дъртия мошеник.

Когато Корбет се прибра, Ранулф все още го нямаше, едва влязъл съобщи, че няма опасност за живота на Малтоут, но брат Томас не може да каже дали ще възвърне зрението си.

Корбет се оттегли в стаичката, в която съхраняваше книжата си и запреглежда писмата, бележките, сметките и молбите, изпратени му от Върховния съд. Мислите му обаче бяха другаде: в земите на абатството, сякаш наблюдаваше тъмния силует така живо описан от Падликот, който се промъква към къщата на отец Бенедикт, за да подпали ужасяващия пожар.

Мейв влезе с малката Елинор и Корбет ги обсипа с нежности и закачки, докато не дойде бърборещата на уелски Анна. Тя грабна детето, хвърли ядосан поглед на Корбет и измърмори, че детето е превъзбудено. Мейв се позадържа за кратко, колкото Корбет да й разкаже за последния си разговор с краля и раздразнението си, че не успява да залови подпалвача и убиеца на проститутките от града.

— Може да е всеки — продума глухо той. — Може да е бил Уорфийлд или някой от другите монаси.

Мейв улови ръката му.

— Разстроен си, Хю. Хайде, ела с мен в кухнята. Приготвям вечерята.

Корбет я последва надолу по коридора и й помогна да приготви яденето, в същото време Мейв приказваше за едно или друго в старанието си да разсее своя съпруг. Обичаше да я гледа как готви: беше толкова веща, толкова чиста и подредена, а ястията, които поднасяше, винаги бяха пресни и вкусно ухаещи. След доста коравия препечен хляб и гранясалото месо на лондонските кръчми и кралските кухни, Корбет по достойнство оценяваше всичко, което тя приготвя.

Тя сръчно одра кожата върху бялото месо на печеното пиле, разряза го на кубчета с малък нож, постави парчетата в купа и ги обърка в смес от зехтин и подправки. После стреснато вдигна очи към съпруга си, който рязко си беше поел въздух. Корбет стоеше втренчен в нея с отворена уста.

— Хю! — възкликна тя. — Какво има?

— Разбира се! — промърмори Корбет като изпаднал в унес. — Мътните го взели, разбира се!