Пол Дохърти - Гибелен грях

— Луд човек — отбеляза Корбет.

— Напълно луд. Обикалял улиците на Съдърк облечен в червена роба. Доста уличници убил, преди да започнат да го преследват и да го заловят.

— Какво се случило с него?

— Майка ми гледала как го варят жив под бесилките близо до дома на епископа на Или. Разказвала ми е, че пищял часове наред. Такъв човек е и нашият убиец, не е Падликот.

Корбет потръпна и зарея поглед. Дьо Краон беше едната част от въпроса, ами този безумец? Помисли си за Мейв и лошото му предчувствие се засили. Щом започне гонитбата, ще бъдат ли тя и малката Елинор в безопасност? И защо, чудеше се Корбет, лудият убиваше вече и уважавани дами? Имаше ли вероятност да е убил и стария свещеник?

Продължиха без да си говорят, по обед спряха в кръчма, а късно през деня, като използваха кралските си разрешителни, получиха чисти легла и солидна храна в малък манастир извън Андовър, досами гъстата гора.

Късно на следващата сутрин влязоха в Лондон по Ред крос през Крипългейт и се спуснаха по градските улици. Ранулф на мига се отпусна и впери светнали очи в готвачите, предлагащи пред гостилничките хляб, ейл, вино и говежди ребра. На ъгъла на Кат Стрийт група певци — момчета от местната кръчма, изпяха игрива песен. След всеки стих странник с обжарено лице говореше за църквата във Витлеем и стълба, на който се опряла Дева Мария.

— Същият — викаше разказвачът, — си остава влажен от времето, когато тя се е опряла на него и колкото и да го сушат, по него продължава да избива влага.

На ъгъла на Уест Чийп Корбет се спря да послуша разгорещен проповедник.

— Проклет да е този град! — дереше се мъжът с блеснали като горящи въглени очи. — Проклети да са уличниците, които умряха! Сами си навлякоха присъдата!

С очи, светнали от лудостта, проповедникът гневно се вгледа в Корбет и Ранулф.

— Сатаната сам се грижи за делата си! — изкрещя той. — Отначало храни избраниците си с мръвки, извадени от устата му, като да са му най-скъпите, после се обръща срещу тях, подгонва ги и ги разкъсва като свирепо куче, поглъща ги в нечистата си, черна паст както много други сочни мръвки.

Корбет огледа изпосталялото лице на мъжа. Луд като този тук ли беше, чудеше се той, убиецът на проститутките, същите като онези, чиито червени перуки съзираше пред себе си в тълпата.

— Да го задържим ли, господарю? — пошегува се Ранулф.

Писарят се загледа в безумеца. Човекът беше сух и жилав като котка и докато крещеше, очите му се стрелкаха като на същински дявол. Плътта по страните и челюстта му беше колкото по страните на отшелник, който живее на хляб и вода от рововете. Изведнъж проповедникът прекъсна обвинителната си тирада, скочи и затанцува странен, налудничав танц.

Корбет погледна към Ранулф и поклати глава.

— Съмнявам се, че този приятел знае къде върви — разсъди той, — какво ли остава да надвие някоя яка мома, да върти умело остър нож или да реже с него.

Продължиха надолу по уличката, слязоха от конете и ги поведоха за юздите им през група дрипави деца, които се въртяха около премазан от каруца мелез. Моравите вътрешности на кучето се бяха изсипали от провисналия му корем. На завоя стражарите бяха заловили човек, незаконно точил вода от Големия водопровод. Караха го да носи на главата си течащо ведро с вода, което те ликуващо пълнеха отново.

Корбет се ухили на Ранулф.

— Хубаво е да се върнеш в Лондон — рече кисело той.

Ранулф решително поклати глава, загледан в пъстрото множество: качулки, плащове и туники във всевъзможни цветове. Тъмноморавото и жълтеникавокафявото на градските управници, златистата коприна на високопоставените благородни дами, вълнените наметки на търговците, отметнати назад, за да разкрият тежки кесии и широки, украсени със скъпоценни камъни пояси. Покрай тях на коне минаха неколцина тамплиери с плащове с големи кръстове на раменете, флаговете и знамената им плющяха от вятъра. Корбет и Ранулф продължиха през Чийпсайд, ускориха ход през насъбралите се млади благородници, които се възхищаваха на глутница стройни, с очертаващи се ребра хрътки за продажба.

Най-накрая излязоха на Бред Стрийт. Оставиха конете си в кръчмата „Червената фуста“. Внимателно прекрачиха стръмната помийна канавка, за да пресекат улицата и се насочиха към градската къща на Корбет. На натоварения с дисагите Ранулф му се щеше неговият господар да продължи, но Корбет се спря и се полюбува на наскоро боядисаната външна порта, направи му впечатление как майсторът е подредил тежки стоманени гвоздеи в гъсти редици, за да я подсили. На останалото Корбет се засмя, Мейв беше наела бояджии, за да пребоядисат трикатната къща и се оказваше, че вместо мазилката да е варосана, а гредите да са в черно — каквато си беше опърничава — Мейв беше наредила мазилката да е черна, а гредите да са бели. Над портата имаше ярко изображение на фамилния герб на Люелин с изправения уелски червен дракон до него.