Пол Дохърти - Гибелен грях

На сутринта Корбет стана рано. Загаси свещта от стенния свещник и отвори зарешетеното прозорче, което гледаше към различните градини — между които и една с овошки — в задния двор на къщата. Съмваше и небето започваше да светлее. Дочуваше биенето на камбаните на „Сейнт Лоурънс Джуъри“, които известяваха зазоряването. Само след техния звън градските порти се отваряха и започваше новия работен ден. Върна се обратно към леглото и целуна по страната все още спящата си съпруга; после поспря над люлката на Елинор и погледа как малката му дъщеря отвръща сериозно на погледа му. Корбет стоеше запленен. Детето беше така тихо, така спокойно. Преди да стане, я чу как гука на дървената кукла, оставена от Мейв редом до нея на валчестата възглавничка. Корбет се отдръпна неохотно и припряно облече дрехите, наредени предната вечер от Мейв на сандъка: тъмносини кожени гамаши, мека, бяла риза и туника без ръкави с връвчица, за да се пристяга в кръста, която Корбет захвърли. Наясно беше с опасностите, срещу които можеше да се изправи, затова откачи от куката на стената колана с меча и го закопча на кръста си. Взе ботушите и плаща си и излезе тихо на пръсти от стаята, тъкмо когато Елинор неочаквано разбра, че е гладна и ревна, сякаш за да покаже пред баща си и други страни от своя характер.

— Същата като майка си — пошушна Корбет на себе си, докато се прокрадваше по стълбите, и блъсна вратата на стаята на Ранулф, която обикновено изглеждаше като бойно поле след ожесточена битка.

Само по продължителното, гръмогласно хъркане можеше да разбере, че слугата му е тук. Корбет с удоволствие го разтърси, за да го събуди и слезе до кухнята да го изчака. Слугите в кухнята още не бяха запалили огъня, затова сам напълни кана разреден с вода ейл. Ранулф се появи небръснат и с мътен поглед. Корбет го остави да утоли жаждата си, после подбра сънливия си слуга извън къщи, към кръчмата от другата страна на улицата. Последва обичайното спречкване, докато едър коняр извеждаше и оседлаваше конете им. Ранулф наплиска лицето си с вода от огромната бъчва и скастри коняря, като на бърза ръка му изясни, че някои хора трябва да работят, а не само да се въргалят из сламата. Конярят му отвърна с поток от ругатни, което откровено зарадва Ранулф. Той продължи да ругае през рамо, докато яздеха през Мърсъри 13 13 Пазар за тъкани. — Бел.прев. , надолу към кметството.

Предстоеше хубав ден. Чираците и търговците подреждаха вече сергиите си срещу къщите, забиваха прътове, опъваха платнища и редяха стоките си. Гъстият дим от горящите дърва в занаятчийските работилнички от другата страна на Чийпсайд 14 14 Известна търговска улица в средновековен Лондон. — Бел.прев. насищаше въздуха. Натоварени с добитък каруци трополяха по калдъръма, а около тях се носеше плющене на камшици и ругатни, отправени към конете. Натоварените с платнища и къси кожени елеци чираци, не изпускаха от зорките си очи навъртащите се из сумрака между къщите просяци. Те не бяха истински бедняци, ами чудаци и измамници, които търсеха лесна плячка преди да подхванат обичайните си дела за деня. Четирима градски пазачи вървяха, повели след себе си нощни скитници, пияници, крадци, евтини уличници и скандалджии във върволица, точеща се към голямото водохранилище, или Големия водопровод 15 15 Големият водопровод е подземно съоръжение, строено в продължение на 50 години през 14 век, чрез което град Лондон се е снабдявал с питейна вода през Тайбърн и Чийпсайд. — Бел.прев. , където повечето щяха да останат оковани в клетки през деня, изложени на ругатните на почтените граждани, чийто сън бяха смутили.

Корбет вдигна поглед към камбанарията на Сейнт Мери-ле-Боу 16 16 Днешната църква Сейнт Мери-ле-Боу е построена през 1671 — 1673 година. Камбанният звън от камбанарията на по-ранната й сграда е служел за вечерен сигнал за загасяването на светлините и огньовете. — Бел.прев. , които зазвъняха и съгледа как гасят голямата свещ — светлината, която водеше лондончани през нощната тъма. Зазвъняха и други камбани в призив към вярващите за утринната служба. Ранулф гледаше около себе си и се опиваше от гледката, после се намръщи към Корбет и занедоволства, че не бил ял, а умирал от глад. Спряха в една гостилница и, преметнали през ръце свитите поводи на конете си, гладно запоглъщаха парещо говеждо с подправки от малки купи. Ранулф говореше за сина си — незаконен плод на едно от безчетните му любовни похождения. Корбет слушаше съсредоточено. На Ранулф му се щеше да вземе за кратко момчето в къщата на Бред Стрийт. Корбет храбро се усмихна, но сърцето му се сви в отчаяние. С лорд Морган, Ранулф и сина на Ранулф вкъщи с мира и спокойствието на домашното му огнище беше напълно свършено.