Пол Дохърти - Гибелен грях

— Сър Хю — отговорът на Мейв беше престорена изненада. — Дали са ти благородническа титла.

— Мадам — ядно рече Корбет, — няма да идем в Уелс. Няма да видиш чичо си.

Мейв плъзна ръцете си около кръста му.

— Така, така — присмя се тя. — Няма да идем в Уелс — лицето й стана сериозно, — но ще видя чичо си.

— Какво говориш?

— Той ще дойде тук. Вече изпратих Малтоут с поканата.

Лицето на Корбет се вкамени, а цялото му същество искаше да закрещи. Не беше помислил за това: лорд Морган-ап-Люелин тържествено нахлува в дома му като див вятър от планините на Уелс. О, Боже, помисли си Корбет, той ще пристигне, ще пие и ще яде, като за последен път в живота си. Слугите му ще се напиват из лондонските кръчми, стражите ще ги задържат и ще ги хвърлят в тъмницата, когато се опитат да си потрошат вратовете. Очакваха го гуляи и песни по цели нощи, лорд Морган обичаше да пее бурно преди да избухне в сълзи по отминалата слава на Уелс. А на сутринта лорд Морган щеше да става свеж като росна трева и готов да се кара за политиката на Едуард в Уелс. Щеше да предизвиква Ранулф на игра на зарове, а къщата да прогърми от ругатните им, докато двамата с всички сили се стремят да се преметнат един друг. Корбет тежко се отпусна на някакъв стол.

— Лорд Морган ли ще дойде тук? — рече безпомощно.

Мейв се сви до него и сграбчи пръстите му.

— Само не възразявай, Хю. Може и да е див, но остарява.

— Чичо ти — гласът на Корбет беше дрезгав — никога няма да остарее.

— Хю, той ме обича и въпреки нрава си, дълбоко ти се възхищава.

О, всемилостиви небеса, помисли си Корбет. Тъкмо щеше да се противопостави, когато съзря сълзите готови да се отронят от очите на жена му — един от любимите й похвати: приемаш сега, казваше тя, или ще обикалям из къщата като осъдена на клада мъченица.

— Колко ще остане?

— Два месеца.

С други думи — шест, мина през ума на Корбет. Въздъхна.

— Нека лорд Морган да дойде.

Мейв го целуна отново.

— Всички ще сме заедно — прошепна тя с блеснали от радост очи.

Да, унило си помисли Корбет, всички ще сме заедно.

Мейв плесна с ръце.

— Може да го настаним в стаята в задната част на къщата, а слугите му да отседнат в хан или да останат в залата долу.

Корбет стана, улови кичурче от косите на жена си и се ухили.

— Ще съм зает — заяви той и внезапно сграбчи жена си за раменете. — Кралят каза, че си имала посетители, Мейв. Французинът дьо Краон и спътникът му, дьо Ньовер.

Мейв се намръщи.

— Дьо Краон беше очарователен. Да, Хю, знам, че е лисица, но ми донесе шал от чиста коприна, излязла от лионските тъкачници и сребърна лъжица за Елинор.

— Изхвърли ги — ядно каза Корбет.

— Хю, той беше любезен.

— А какъв беше спътникът му?

— Дьо Ньовер ли? — Мейв учудено сви вежди. — Хубав, по-тих от дьо Краон, дипломатичен и приветлив. Хареса ми.

Корбет хвърли ядосан поглед на жена си, после осъзна колко смешен трябва да изглежда.

— Прости ми — промърмори, — но дьо Краон винаги ме изважда от равновесие.

Мейв го хвана за ръка.

— Забрави го тогава, както аз го забравих. Ела да видиш дъщеря си.

Корбет я последва и се взря надолу в невръстната си дъщеричка. Само на три месеца и Елинор вече приличаше на Мейв: красива, нежна кожа и чисти, правилни черти. Той докосна мъничките й пръстчета.

— Толкова са малки! — прошепна.

Бебешката ръчичка беше топла и нежна като сатенена възглавничка. Стисна я леко и завитата с одеялце от разноцветни парчета Елинор се размърда и се усмихна в съня си.

— Всичко наред ли е с нея?

— Разбира се.

Корбет внимателно постави ръка на бебешкото челце, а Мейв нежно го наблюдаваше. Съпругът й, който обикновено беше толкова спокоен, дори студен, изпитваше ужасен страх от това, какво може да сполети детето. Мейв отклони поглед. Колкото и да й се искаше да не е така, умът на съпруга й все още беше измъчван от призраци. Най-ужасният страх — изненадващо за такъв самотник като него — беше да не изгуби най-близките си и да остане сам. Улови ръката му.

— Да вървим — прошепна тя. — Стаята ни е готова. До леглото има вино, хляб и плодове. — Мейв се засмя. — Леглото е постлано с червена коприна — шепнеше тя. — В средата й са избродирани влюбени гълъби — лицето й стана сериозно. — Може би искаш да си починеш? Или да пиеш нещо сладко? Трябва да си уморен от това дълго пътуване.

Корбет се засмя в отговор.

— Извикай Ана — промърмори Корбет, придърпвайки Мейв близо до себе си. — Нека остане с Елинор, а аз ще ти покажа, мадам, колко съм уморен!