Пол Дохърти - Гибелен грях

— Той е мошеник и един ден ще увисне на бесилката.

— Не е толкова лесно — кралят потупа коня по врата. — Ако се ползва с приятелството на мастър Ногаре, скоро Падликот здраво ще се намеси в делата ни, но — кралят се подсмихна — ще видим какво има да става.

Пусна юздите и отстъпи.

— Предай поздравите ми на лейди Мейв и на малката Елинор. Дръж ме в течение. Ще остана малко в Уинчестър и после ще тръгна на север към Херефорд.

Корбет кимна, потупа коня си и тръгна по тесния, настлан с плочи път, който извеждаше от замъка и продължаваше надолу към града, а Ранулф го следваше с товарното си конче. След час, когато камбаните на Уинчестър звъняха за утринната молитва, преминаха през градските порти и подхванаха лъкатушещите селски пътеки към Стария римски път. Небето беше безоблачно и слънцето се издигаше по него. Корбет забави хода на коня си до раван, наслаждаваше се на топлия и сладък мирис на поле. Селяните бяха наизлезли и работеха по нивите си; по тучните ливади из които растеше иглика, зимзелен и други полски цветя, пасяха говеда и овце. Росата още не беше се вдигнала от живия плет и Корбет слушаше песента на дивите гълъби, кукувиците и дроздовете, скрити високо в тъмната, кадифена зеленина на дърветата. Лисица, захапала едър заек, притича пред тях, стресна Ранулф и отнесе ругатните му.

Спряха за кратко да похапнат бял хляб и разредено с вода вино, които Ранулф беше изпросил от готварницата на замъка. Слугата на Корбет беше раздразнителен, понеже мразеше селото. Ако зависеше от него, нямаше да спира устремен слепешката, чак докато не влезе през Крипългейт 11 11 Крипългейт е порта в защитната стена на средновековен Лондон, дала име и на района извън града, но в близост до нея. — Бел.прев. и не се окаже изгубен сред блъсканицата, шаренията и смрадта на лондонските улици. Корбет пък беше щастлив. Можеше да изброи сполетелите го дарове: беше се освободил от краля, връщаше се в Лондон и, ако Малтоут си беше свършил добре работата, гневът на Мейв щеше да е позатихнал. При все това виждаше, че Ранулф е нещастен и докато яздеха по пътя, обясни на слугата си причините за тяхното завръщане. Ранулф се отърси от неприязънта си към откритото поле, докато слушаше с широко отворени очи Корбет, а после леко подсвирна през зъби.

— Мътните го взели! — прошепна той. — Някой прерязва гърлата на уличниците в Лондон. Убит е свещеник. А онова френско копеле си вре носа насам-натам.

Ранулф мълчаливо поклати глава.

— Не забравяй Падликот.

Ранулф-ат-Нюгейт се намръщи.

— Как може някой да забрави Падликот? — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш, Ранулф?

— Ами — слугата сви рамене — преди да започна служба при теб, господарю…

— Говориш за времето, когато беше скитник и крадец?

— Не съм бил крадец!

— Да, Ранулф, не беше крадец, да го кажем така: по времето, когато трудно правеше разлика между своята и чуждата собственост.

Ранулф отправи гневен поглед към господаря си. Рядко засягаха въпроса за миналото му. Ако не беше намесата на Корбет, Ранулф щеше да увисне на бесилката, а мъртвото му тяло до бъде хвърлено във варниците близо до Чартърхауз.

Корбет му смигна.

— Прощавай, Ранулф, докъде беше стигнал?

— Ами из бардаците и кръчмите на Съдърк — сборища на крадци около Уайтфрайърс 12 12 Област извън границите на средновековен Лондон, получила името си от съществувалия там манастир на кармелитите, наричани „белите братя“ (white friars), заради белите роби, носени от тях и за разграничаване от „сивите братя“(grey friars) — францисканците. — Бел.прев. Падликот беше легенда. Можел да влезе в която и да е къща, да отключи всеки катинар на сандък. Твърдяха, че даже можел да обръсне човек, докато спи.

— Някой знае ли как изглежда?

Ранулф се загледа в бавно кръжащия над полето ястреб.

— Не. Едни казват, че е нисък и дебел, други го описват като висок и слаб. Един разправя, че е червенокос, а друг — че косата му е черна. Говори свободно латински и може да те убеди, че черното е бяло, че ти си мошеник, а аз — почтен човек. Но не може той да е отговорен за убийствата на проститутките.

— Какво искаш да кажеш?

— Нещо подобно се случи в Лондон, когато бях момче. Имаше някакъв мъж — майка ми знаеше името му, но аз съм го забравил — мразел жените, ходел по проститутки, но единственият начин, за да получи наслада, бил да ги пребива. Добре, но нещата се влошили. Накрая успявал да получи удовлетворение единствено, ако ги удуши.