Пол Дохърти - Гибелен грях

Корбет не беше срещал войник, който като Малтоут да знае толкова много за конете, да се оправя толкова вещо и умело с тях и да е толкова зле с оръжията. Ако Малтоут носеше нож или щеше да се пореже сам, или да пореже някой друг. Ако носеше лък или щеше да се препъне в него или да извади око на някой невинен, стоящ наблизо. Беше опасен — колкото и всеки враг — когато носеше копие или меч.

— Малтоут! Малтоут! — измърмори Корбет — Преди беше невинен войник — коняр, добър кавалерист, а после срещна Ранулф — Корбет потрепна от възхитата в очите на слугата си. — Да, да, знам — продължаваше Корбет. — Каквото Ранулф не знае за заровете, жените и пиенето, не си струва да се научи. Но тръгваме за Лондон. И то незабавно. Вземи два коня от кралската конюшня, препусни възможно най-бързо и предай на лейди Мейв, че двамата с Ранулф идваме след теб.

Корбет облиза устни.

— Кажи й — рече в завършек, — че няма да идем в Уелс, а ще се задържим малко в Лондон.

Младият пратеник закима енергично и побягна, като спря само, за да погледа как скръбният Ранулф връща спечеленото по нечестен начин с подправени зарове. Корбет го гледаше как се отдалечава и притвори очи, надяваше се, че Бог и Малтоут ще му простят малодушието. В края на краищата младият пратеник щеше първи да се сблъска с изпепеляващия гняв на лейди Мейв.

В мрака стоеше и чакаше неясен силует. На процеждащата се през тесния прозорец слаба светлина се виждаше само проблясването на месинговата игла, която силуетът забиваше в малка восъчна кукла. Най-чист пчелен восък, събиран от свещите, които стояха на олтарите в църквите, и от златните и сребърни свещници на най-имотните, беше използван при грижливата направа на високата едва шест инча кукла. Като вещ за изливане на омразата, в направата й имаше вложена много любов. Създателят й беше направил кръглото лице, дългите ръце и крака и стегнатите, вирнати гърди с уменията на резбар. Най-отгоре й беше прикрепено парче дърво, боядисано в оранжево, а привързаният през средата й червен креп стоеше като широка пола. Очите — две малки копчета — невиждащо, но втренчено отвръщаха на погледа на създателя си, който се подсмихваше и за пореден път забиваше иглата в мекото бяло тяло. Силуетът извади иглата, след което старателно преряза врата на восъчната кукла.

В таванската си стаичка над едно магазинче на Кок Лейн, Агнес Редхард умираше от страх. Не смееше да излезе навън. От дни не си беше купувала храна, а при липсата на клиенти купчинката й от монети се беше стопила. Беше гладна, жадна и толкова самотна, че би си легнала с някого даром, само срещу едната утеха да има кой да й говори или да слуша бърборенето й. Момичето трескаво се обличаше, понеже вярваше, че избавлението й е съвсем близо. Изтегли светлочервената си риза надолу по сладострастното си тяло, стегна кожените ремъци на дървените си налъми и със стоманен гребен, който беше виждал и по-добри времена, разреса разпуснатата си, червена коса. Огледа таванската стаичка.

— Боже! — промълви. — Искам да изляза от това място.

Стаичката се беше превърнала в затвор от оная нощ, когато прогонена от своя клиент, тя се промъкна по опушената уличка с надеждата приятелката й, Изабо, да й позволи да пренощува на пода. Агнес Редхард проклинаше пекаря, който вместо да я заведе у дома си, грубо се възползва от нея в тъмния ъгъл на улицата, плати й само половината от обещаното, а после я изгони с ругатни и заплахи, че ще извика стражата.

Агнес беше тръгнала по Олд Джуъри и спря тъкмо когато покрита с качулка фигура се измъкна крадешком от къщата, в която живееше Изабо. Това й се стори странно, но в тъмния вход на магазина зърна лицето и се засмя, а после забързано заизкачва стълбите твърдо решена да подразни Изабо. Чак по средата на пътя се подхлъзна на стичащата се от прерязаното гърло на приятелката й кръв. Несекващите й писъци събраха цялата улица. Въпреки всичко Агнес си държа езика зад зъбите. Беше видяла лицето, но не можеше да повярва, че някой, толкова благочестив ще извърши такова жестоко убийство. Затова Агнес купи паче перо и парче пергамент и изпрати спешно съобщение в Уестминстър. В отговора си нейният благодетел й казваше да иде до малката църквица близо до Грейфрайърс 9 9 Францискански манастир в Лондон. Действието в книгата се развива преди събитията, довели до отделянето на Англиканската църква като независима от Римокатолическата, затова и в поредицата истории за Хю Корбет присъстват редица католически обреди и ордени. — Бел.прев. . Агнес грабна дрипавата си наметка и изтича по стълбите. Навън хлапакът с мърляво лице, на когото беше платила пени, за да наблюдава вратата, се ухили и й махна.