Пол Дохърти: Гибелен грях

— Кой е дьо Ньовер?

— Бог знае. Някакво френско благородниче с цялата му придворна превзетост. — Кралят се ухили. — И двамата са проявили интерес към теб. Даже любезно са посетили лейди Мейв.

Корбет подскочи и потръпна от лошо предчувствие. Натрапничеството на дьо Краон беше едно, но дьо Краон под собствения му покрив при жена му и детето му беше друго.

— Ще идеш ли в Лондон, Хю?

— Да, твое величество, ще ида в Лондон, ще събера домакинството, ще взема жена си, детето си и ще замина за Уелс, както беше уговорено.

— Бога ми, няма да го направиш!

Корбет се изправи.

— Бога ми, сър, напротив!

Спря до дьо Варен и го погледна отвисоко.

— А ти, милорд, добре е да пиеш повече мляко. Ще уталожи газовете в стомаха ти.

Писарят тръгна към вратата, но при съскането на меча се обърна. Прав до трона си Едуард стоеше извадил огромния си меч от ножницата, която висеше отзад на стола.

— Възнамеряваш да ме убиеш ли, твое величество?

Едуард гневно го гледаше в отговор и Корбет видя, че кралят е на ръба на едно от най-впечатляващите си избухвания. Всички необходими признаци бяха налице: бледо лице, прехапани устни, заплашителни движения с меча, нервни нападателни пристъпвания. Като дете, помисли си Корбет, разглезено дете, когато не става на неговото. Корбет се обърна към вратата. Хвърлената от краля чаша, прелетяла на косъм от главата му, го изпревари. Корбет тъкмо щеше да вдигне резето, когато усети убождане от кама на тила си. Дьо Варен стоеше зад него: само дума от краля и — Корбет не се съмняваше — лордът щеше да го убие. Чувстваше издатината от своята кама, затъкната в колана си.

— И какво, милорд? — рече полугласно, поглеждайки през рамо към краля, който се беше прегърбил на трона, без следа от гняв в умолителния си поглед.

— Върни се, Хю — измърмори той. — В името на Бога, върни се.

Кралят хвърли меча на пода. Писарят се обърна и тръгна към него, достатъчно беше схватлив, за да разбере кога е преминал границите на кралското търпение.

— Махни камата си, дьо Варен! За Бога, та ние сме приятели, а не трима пияни пътници в кръчма! Корбет, сядай!

Кралят впери поглед в главния си писар. Корбет видя, че очите на Едуард са пълни със сълзи и простена в себе си. Можеше да се справи с изблик на кралския гняв, но растящото самосъжаление на Едуард беше и сърцераздирателно и твърде опасно. Корбет присъства на скорошния разговор между Едуард и най-голямата му дъщеря, която се беше омъжила за човек, стоящ доста по-ниско от нея по мнението на краля. Първо Едуард беше опитал с гняв, после със сълзи, а накрая когато не свършиха работа, наби дъщеря си, хвърли накитите й в огъня и заточи нещастната принцеса и съпруга й в имението, където всички ветрища на Англия вилнееха неспирно. Гневът на краля можеше и да е по-опасен. Корбет беше слушал за шотландски градове, които имали неблагоразумието да не отстъпят пред нападенията му и които превземал с щурм и нямал милост към нищо и никого.

Кралят щракна с пръсти и дьо Варен, който беше прибрал камата си, наля вино и на тримата. После старият лорд шумно засърба от чашата си, като от време на време мяташе по някой гневен поглед на Корбет, сякаш му се щеше да отреже главата на писаря.

— Всички ме напускат — мрачно подхвана кралят. — Обичната ми Елинор е мъртва. Върнел го няма вече, помниш ли стария мошеник, Хю? Мътните го взели, щеше ми се да е с мен сега.

Кралят избърса очи с опакото на ръката си и Корбет се облегна назад, за да се възхити на дарбата на Едуард при изпълнението на една от любимите му роли — старият крал, скърбящ по отминалата слава. Корбет, разбира се, помнеше испанката Елинор, красивата съпруга на Едуард. Докато тя беше жива, кралят владееше гневните си изблици. Колкото до канцлера Върнел, епископ на Бат и Уелс, хитрата стара лисица обичаше Корбет като свой син.

— Всички си отидоха — завайка се отново кралят. — Синът ми ме мрази. Дъщерите ми се женят за когото си искат. Предлагам на шотландците мир и благоденствие, а те ми ги хвърлят в лицето, а в същото време Филип разиграва коня си около мен, сякаш съм един прост дангалак.

Кралят се протегна и сграбчи китката на Корбет.

— Но имам теб, Хю. Дясната ми ръка, моят меч, мой щит и моя закрила.

Корбет здраво прехапа устни. Не трябваше да се смее, нито да поглежда към дьо Варен, който беше заврял лице в чашата си с вино.

— Умолявам те — придумваше го кралят, — Хю, нужен си ми. Само този път. Иди в Лондон, разчисти батака. Ще видиш жена си и невръстното си дете. — Хватката на краля стана по-здрава. — Кръсти я Елинор. Няма да го забравя. Ще идеш, нали?