Пол Дохърти: Гибелен грях

— Чудя се какво иска това червенокосо копеле с лисиче лице? — измърмори Корбет.

Стана от леглото и отиде до покритата с пергамент маса. Две парчета привлякоха погледа му. Първото, изцапано с пръсти парче от велен 7 7 Фино обработена телешка кожа, имитираща пергамент. — Бел.ред. , изписано със смесица от числа и странни знаци — шифър, който неговият шпионин в Париж беше използвал. До него стоеше чисто написаното със синьо-зелено мастило писмо, дешифрирано от един от писарите на тайния печат. Корбет взе дешифрираното писмо, прочете го бързо и изруга. Имаше намерение да съобщи на краля, че шпионинът — очевидно английски търговец, купуващ вина от Париж — е видял беглецът от Англия и обявения извън закона Ричард Падликот в кръчма извън главната порта на двореца Лувър в компанията на Гийом дьо Ногаре, първия съветник на Филип IV. Падликот се издирваше в Англия, беше крадец, убиец на кралски пратеник, но най-вече беше измамник. Никой не можеше да даде точно описание на външния му вид, а мошеническите му похвати бяха лишили мнозина търговци от печалбата им. Някогашният служител в Кеймбридж в този момент използваше всичките си знания и находчивост, за да лишава хората от спечеленото с мъка богатство и продължаваше да се появява ту в Англия, ту във Франция с долните си интриги. Никой служител на властта не беше успял да го залови или да го прати на оня свят. Шпионинът на Корбет в Париж го описваше като леко накуцващ, рус, червендалест мъж. А кралският сенешал 8 8 Управител на замък. — Бел.прев. в Бордо беше описал Падликот като добре сложен, чернокос мъж с болнав тен.

Корбет отново прочете писмото. Всичко, което шпионинът знаеше, беше само, че първият съветник и Падликот са се срещнали, но не и за какво са си говорили и че Ногаре е изглеждал много внимателен и приятелски настроен.

— Трябваше да го съобщя на краля! — повтори си Корбет, докато крачеше към вратата, стиснал документа в ръка и викаше за служител, който да го заведе незабавно при краля.

После се огледа из разхвърляната стая. Вълнението от наскоро свършилата среща вече беше утихнало. Най-добре щеше да е, заключи той, веднага да тръгне.

— Колкото по-скоро тръгна, толкова по-скоро ще приключа — измърмори Корбет. — И така, къде е добродетелният Ранулф?

Слугата на Корбет, добродетелният Ранулф, беше в голямата зала, клечеше в един от ъглите с пазач от кралската свита, който лека-полека го прилъгваше за игра на зарове. Червенокосият и с бяло лице слуга тържествено се оглеждаше наоколо; очите му гледаха сериозно и непоколебимо.

— Бива ме малко на зарове — мънкаше Ранулф.

Войниците се усмихваха при мисълта, че са сгащили будала. Ранулф пораздрънка кесията си.

— Имам малко сребро — рече той, — а и приятелят ми, ей го там, има.

Той се обърна към седналия до него коняр на Корбет, Малтоут, рус и кръглолик, същинско невежо селяче. Малтоут се засмя глуповато на войниците, а Ранулф се ухили, понеже вече се бяха хванали на въдицата. Заровете бяха хвърлени, Ранулф загуби и тогава, сред викове „Късметът на начинаещия!“, започна да печели. Напълно се беше потопил в играта, когато видя, че войниците гледат нагоре със страх и почувства здравата желязната хватка на господаря си върху своето рамо.

— Скъпи ми Ранулф — благо каза Корбет, — имам да ти прошепна само дума на ухо.

Ранулф се намръщи насреща му.

— Господарю, насред играта съм.

— Ранулф — рече Корбет, — аз също. Само дума, но далеч от приятелите ти.

Ранулф скочи на крака и Корбет го отведе, като все още го стискаше здраво за рамото.

— Какво не е наред, господарю? — Ранулф потрепери от болка, понеже Корбет беше впил пръсти.

— Първо, Ранулф, казах ти повече да не използваш тези зарове срещу войниците на краля. Те са хора, които работят много и ти не си тук, за да им измъкнеш всяка спечелена от тях пара. Второ — Корбет охлаби хватката, — незабавно се връщаш в Лондон.

Ранулф заряза престорената си невинност и лукаво се ухили.

— Трето — продължаваше Корбет, — трябва да си съберем багажа.

— Господарю — прошепна дрезгаво Ранулф, — печеля.

— Знам, че печелиш, Ранулф, както и че ще върнеш обратно всяка пара. Малтоут?

Ранулф с натежало сърце се помъкна обратно, на минаване край Малтоут повдигна очи към небето. Корбет тревожно погледна младежа.

— Не носиш оръжие, нали? — запита предпазливо.

Момчето се засмя.

— Хубаво! — засмя се и Корбет в отговор, възхитен от невинността в погледа му, момчето имаше очи сини като метличина.