Пол Дохърти - Имперски убийства

— Клавдия! — запъна се тя. Беше свикнала с актьорите, с неискреното им приятелство и възторжените приветствия, които не значеха нищо. В театъра хората те прегръщаха и целуваха, но само след час изобщо не ти обръщаха внимание.

— Била си актриса в театъра на Валериан, така ли? Пияницата, който фалира? — Парис щракна с пръсти и насочи идеално изгладения нокът на показалеца си към нея. — Слушал съм за теб, Клавдия. Не си била толкова добра в говорящи роли, но си била великолепен мим. Мисля, че веднъж съм те гледал. На представление в Капуа?

— Била съм в Капуа.

— А сега?

— Работя. Както каза, Валериан се разори. Чичо ми държи „Магариците“ край Есквилинските порти.

— И си търсиш работа?

— Не.

— Чудесно! — Парис леко я потупа по ръката. — Собствениците на театри са такива напаст! — чаровно произнесе той. — Не са нищо повече от сбирщина тъпи уличници. Обещават ти света, но в действителност само искат да спечелят добре и да опипат кълките ти.

Клавдия разглеждаше гладкото му, прекрасно лице, дългите клепачи, изписаните като с молив вежди и великолепната му черна коса, гъста като грива. Парис се облегна назад, вдигна стройните си силни крака, блестящи от благовонното масло, и леко тропна със сандали.

— Да, а другите скъпоценни същества ядат, пият или развратничат. Или каквото друго там правят. Момичето ми каза, че някой, когото съм познавал, е умрял, но хора умират по всяко време, скъпа, нали?

— Фортуната е мъртва!

Парис рязко спусна крака и дръпна ръката си от рамото й.

— Съжалявам — прошепна. — Тя беше весело девойче с игриви очи и хубава устица. Искаше да стане актриса. Аз я наскърбих — очите на Парис се изпълниха със сълзи. — Беше прекалено възрастна, за да започне. И все пак изглеждаше в добро здраве.

— Така си беше, докато не я убиха.

— Убиха ли я?

— Гърлото й беше прерязано, а трупът — провесен от една кука за месо.

Парис сподави внезапен пристъп на гадене. Когато се окопити, очите му бяха влажни, а лицето бледо.

— В името на Юпитер! Кой го е направил?

— Не знам. Затова и дойдох да се срещна с теб. Както Фортуната, помниш ли?

— Помня, разбира се. С трупата бяхме в двореца. Изиграхме някои пиеси, показахме сценки с мимове и песни. После, както е обичайно, ни пратиха да се нахраним в слугинските помещения.

— Спал ли си с нея?

— О, ти си нагло момиченце! — изгука Парис. — Разбира се! Станахме големи приятели. Тя идваше в театъра, а сетне вечеряхме в някоя кръчма. — Направи гримаса: — Беше малко загадъчна.

— После?

— После един ден престана да идва.

— Беше ли казала нещо? — Клавдия замълча. — Нещо особено?

Парис поклати глава:

— Клюки за другата прислуга. Колко искала да бъде далеч от всичко това.

— Говореше ли за брак? Имаше ли някой друг?

— Да, имаше. Един гладиатор от онези, фризийците. Нали ги знаеш, едри, здрави като бикове, които обичат да носят разкошни шлемове, тесни набедрени препаски и изпълняват танца на смъртта в амфитеатъра. О, да, Муран се казваше!

Клавдия прикри изненадата си. Не беше ли Муран изгора на Януария? Макар че гладиаторите бяха всеизвестни с любовните си похождения.

— Влюбена ли беше в него?

— Скъпа, не знам в кого е била влюбена! С мен беше много мила, но и аз бях мил с нея. Казах й, че ще я спомена пред Зосина. Не, не! — вдигна ръка той. — Нищо не съм й обещавал заради ласките! Само й споменах, че ще й намеря хубава работа или място в хора. Имаше и още нещо… — той млъкна и се вторачи в сцената. — Никога не подготвят сцената както трябва! Знаеш ли, казах на тези тъпаци да не правят нищо усложнено, но… — небрежно махна с ръка той, — … със същия успех можеш да говориш с дърветата!

— Фортуната… ти каза, че била загадъчна?

Ръката му се отпусна до нея.

— Ще дойдеш ли да хапнем заедно, Клавдия? Толкова съм уморен от тези театрални образи!

Тя се усмихна:

— И аз самата нямам слабост към тях. Да, ще дойда! — бързо добави тя. — Ако ме поканиш!

— Точно край Форума има едно приятно местенце. — Парис целуна върха на пръстите си: — Миди в най-очарователен сос. Човек може да си ангажира отделна маса над общата зала и оттам да гледа как се размотават простосмъртните. — Той въздъхна: — Богове, Фортуната! Струваше ми се сладко създанийце. Освен уменията в леглото, имаше и хубав глас. Но един ден закъсня, а никой, разбира се, не закъснява на Парис! Тогава се ядосах и тропнах с крак. Нямаше да й простя, ако не ми беше казала къде е била. — Той изразително завъртя очи: — А като разбрах, щях да припадна! Малката глупачка каза, че била в кръчмата „Троянският кон“ край Тибър!