Пол Дохърти - Имперски убийства

— Ще завърша това надбягване и ще победя! — подигра се към мрака тя. — Скоро ще ти избягам!

Като стисна вързопа, Клавдия побягна по прохода. Зад себе си чу трясък и се ухили. Който и да беше преследвачът й, здраво се бе блъснал в тоягата.

— Ще разбера кой си по насинените ти пищяли и по куцането ти! — присмя му се тя.

В слънчевата светлина тя на един дъх изкачи стъпалата и се озова в гробището, недалеч от Апиевият път. Побягна край рушащите се паметници и високите гробници, край погребалните урни от слонова кост и разядените от времето надгробни камъни. Прескочи една канавка и едва не се блъсна в група изненадани селяни, които тикаха колички към портата.

— Извинявайте! — заекна тя. — Приятелят ми е много нетърпелив!

Селяните се изсмяха и пуснаха няколко солени забележки. Един й предложи винен мях, друг — натрошена безквасна овесена питка. Клавдия ги прие. Обърна се назад, но от преследвача й нямаше и следа. Тя последва селяните до портата и влезе в града. Там им благодари и спря пред една готварница, за да си купи малко месо и чаша разредено с вода вино. Чак тогава се разтрепери и стомахът й се сви при мисълта, че едва е отървала кожата. Гледаше хората, които минаваха край нея, но не видя никого, който да се държи подозрително. Един мъж куцаше, но беше стар и прегърбен, а лицето му бе покрито с мръсотия. Освен него нямаше друг, който да изглежда наранен. Клавдия въздъхна и продължи по пътя си. Спря да си вземе нова тояга и, следвайки тълпата, навлезе още по-навътре в града.

В една кръчма се опита да се приведе в ред, но с туниката нищо не можеше да се направи. Беше разкъсана, покрита с кални петна и зеленикава слуз там, където се бе търкала в стените на катакомбите.

Когато се представи в определената за прислугата част в императорския дворец на Палатин, един иконом я огледа от главата до петите и самодоволно се ухили.

— Май не хващаш много окото.

— Не съм тук да хващам нечии очи! — рязко отговори Клавдия. — Наеха ме да помагам в домакинството!

— Точно така! — презрително отрони мъжът. — Но тук работят само чистоплътни хора!

Той щракна с пръсти и един прислужник от кухнята поведе Клавдия през портици и градини към едно спално помещение зад двореца — просто една дълга стая над конюшните с две редици легла, всяко с малко шкафче и стол. Една от прислужничките беше повръщала и бе оплескала всичко наоколо. До нея стоеше лечител с гърне, пълно с отвара от корен на подбел и я караше да вдишва изпаренията му. Спалнята беше слабо осветена: светлината идваше от прозорци, които повече приличаха на процепи в стената; въздухът вонеше на застояла пот, урина, евтино масло и тежки благовония. В другия край имаше кани с вода и нужник с подредени на дървени лавици гърнета. Клавдия напълни една кана с вода от ведрото, изми лицето и ръцете си и се върна в спалнята. Момчето от кухнята вече се опитваше да претършува вързопа й. Клавдия заплашително вдигна тоягата. Момчето се наведе, запретна дрехата си, пръдна шумно и побягна.

Клавдия бързо смени туниката си. Сгъна старата и я пъхна в шкафчето заедно с някои спомени. Не се страхуваше, че ще я оберат. Доста често беше работила на такива места. Неписаното правило на тези спални помещения беше, че момичетата никога не се крадат една друга. Ако успееха да отмъкнат нещо от другаде, то си оставаше тяхно.

— Ти ли си Клавдия?

На входа към помещението стоеше високо дългокрако момиче, мръсната му русолява коса бе прихваната на темето. Имаше широко, обветрено лице, а гласът му беше гърлен.

— Аз съм Клатина. Ще работиш с мен в кухните.

Клавдия тръгна към нея. Клатина изглеждаше глуповата, с тесни сини очи и присвити устни. Тя стискаше ръцете си с грапава лющеща се кожа и напрегнато я гледаше. И играта отново започна. Клавдия знаеше, че Клатина мисли същото като нея: Коя си ти? Имам предвид — коя в действителност си ти? Доносница? Шпионка? Имаш ли могъщ покровител? Или глупав любовник сред стражата? Може ли човек да се сговори с теб или да те сплаши?

— Германка ли си? — попита Клавдия.

— Не, от Хелвеция 47 47 Хелвеция — древното име за северозападната част на днешна Швейцария. — Бел.прев. съм.

Клавдия кимна.

— А ти?

— Баща ми беше римски центурион, майка ми британка.

Този път кимна Клатина, очите й внимателно изучаваха Клавдия.

— Защо си тук? — попита тя.

Клавдия сви рамене:

— Работех в едно семейство. Сега ме прехвърлят в друго. Родена съм свободна.