Пол Дохърти - Имперски убийства

— Не знам. Фортуната беше много хлътнала, но дали е сторила туй или онуй, не мога да знам.

— Но защо пък Парис? — продължи да пита Клавдия.

— Е, той умее да се перчи и да се показва. Бяха представили пиеса за високопоставените, а после цялата трупа слезе в кухните да ги нахранят. Мисля, че тъкмо Фортуната наливаше вино на Парис.

— Дали после не е отишла да се срещне с него? — настоя Клавдия.

Ливония почеса месестия си нос.

— Не питай и няма да те излъжат. Ама щом си била нейна приятелка, би трябвало да знаеш.

— По онова време ме нямаше — обясни Клавдия. — А когато се върнах и я потърсих…

— Странно! — Ливония привърши яденето. — И друг също питаше за нея. Но не ме питай кой или кога. Само така, дъра-бъра, приказки.

Тя й върна празната дървена тарелка.

Клавдия се облегна на стената и вдигна очи нагоре. В същия момент видя как един прозорец се затвори много бързо. Можеше да бъде всеки, но тя беше сигурна, че внимателно са наблюдавали нея и Ливония.

На другия ден Клавдия се измъкна от двореца. Бяха й казали, че може да ползва свободен следобед и тя реши да посети актьора Парис. Времето бе изненадващо топло, във въздуха се носеше дъх на пролетна свежест. Важни патриции и матрони, следвани от роби и слуги, се разхождаха или отиваха да посетят съседи. Улиците бяха изпълнени със столове — носилки и лектики, с продавачи и дребни амбулантни търговци; войници маршируваха към казармите си. Клавдия вървеше както обикновено бързо и гледаше да избира странични проходи и тесни улички. Спираше само понякога, колкото да се увери, че никой не я преследва.

Откри театъра на Зосина на малък площад, където се извисяваха внушително стените на Диоклециановите бани 48 48 Едни от най-големите обществени бани в Рим, останали действащи до 537 година, когато акведуктите, които ги захранвали с вода, били разрушени от готите. Можели да приемат едновременно до 3 000 посетители. В момента са превърнати в музей. — Бел.ред. . Беше кръгла постройка с глави на сатири в зидарията над главната врата. Вмъкна се в един коридор и никой не я спря. Сцената беше пълна с работници, които сменяха декорите за новата пиеса, потяха се и крещяха. Флейтистите и арфистите се упражняваха и Клавдия мигом се почувства като у дома си сред нестройния хор на музикалните инструменти, сред странното благовоние от гримьорните, сред мириса на боя и стърготини. Край нея важно пристъпваха текстописци и гръмогласно даваха нарежданията си или диктуваха на писари с изтормозени лица. Млади момичета в пъстри маски и костюми подскачаха насам-натам, момчета се връщаха от лавките с гърнета димяща храна и кошници с високи купчини хляб и риба.

Клавдия седна в края на един балкон, обърнат към сцената. Някакво момиче приближи към нея.

— За репетицията ли си тук?

— Не, да се срещна с Парис.

— Че ние всички сме тук затова! — злобничко се засмя момичето.

— Какво подготвяте? — попита Клавдия.

— О, следващата голяма постановка на Зосина: две пиеси от Теренций, „Медея“ на Овидий и „Пожарът“ на Ферин.

— Всичките едновременно? — заядливо възкликна Клавдия. — Някога бях в трупата на Валериан.

— Така ли? — Усмивката на момичето угасна. — Работа ли си търсиш?

— Не, търся Парис. — Клавдия отвори кесията си и извади монета. — Нося му важни новини. Негов познат е починал. Уверявам те, това е единствената причина, поради която искам да го видя.

Момичето облиза устни.

— Твоя е — вдигна Клавдия монетата пред очите й, — ако ми доведеш Парис.

Момичето хукна. Слънцето печеше все по-силно и Клавдия отиде да седне на сянка. Заради горещината трескавата дейност наоколо бе замряла, тъй като работниците, бояджиите, художниците и артистите бяха потърсили хладина и покой. Момичето се появи отново.

— Парис ще дойде. Всъщност, по-близо е, отколкото предполагаш.

Очите му се насочиха зад Клавдия, тя се завъртя и видя един млад мъж, който й се усмихваше.

— Ти ли си Парис?

— Така казват.

Клавдия никога не бе срещала толкова красив мъж: гладко лице с маслинова кожа, живи очи, дръпнати нагоре в ъглите, прав тесен нос над пълни чувствени устни. Носеше чиста тъмна туника; черната му коса бе подстригана и специално подредена в къдрици, които падаха покрай страните му.

— Дай на момичето монетата! — произнесе той с мек глас.

Клавдия й я подаде. Парис прескочи седалките и седна до нея. Той я прегърна през рамо, сиво-сините му очи бяха пълни със смях.

— И коя си ти?