Пол Дохърти - Имперски убийства

— Каза ми да ти го дам!

Клавдия замръзна. Тя се наведе към хлапака.

— Кой ти каза?

Видя колко слабичка е китката му, бързо бръкна в кесията си и извади монета.

— И той ми даде една!

— Кой?

— Войникът.

— Какъв войник?

Момчето погледна през рамо:

— Отишъл си е.

Клавдия взе тоягата и пусна хлапака да си върви. Пак огледа алеята и площада. Значи, била е проследена! Тя бързо тръгна напред и заобиколи главния път, който щеше да я отведе до гладиаторската школа край Колизея. Знаеше, че из цяла Италия тези обичани места са изградени по един обичаен начин: преградна стена, възвишаваща се над караулното пред портата, а отзад — учебната арена и казармите на гладиаторите. Някои от тях бяха роби, други — свободни: техните умения и смелост, техният постоянен танц със смъртта винаги привличаха зрители. И днес не беше по-различно. Млади жени се тълпяха пред портите и се опитваха да се промъкнат край стражата. Продавачи на сладкиши бяха домъкнали стоката си. От каруца продаваха чаши пиво и вино от местната кръчма. Клавдия си проправи път. Началникът на стражата, възрастен гладиатор, я хвана за рамото и я побутна назад.

— Никой не може да влиза тук! — изръмжа той, примижавайки добродушно. Беше висок и едър, носеше кожена препаска, наколенници и очукан шлем на главата.

— Идвам да се видя с Муран! — каза му Клавдия. — Той ме чака.

Мъжът изду устни, но одобрително се ухили, когато Клавдия извади монета от кесията си.

— Кажи му, че Фортуната ме праща. Ако ме пуснеш вътре, ще ти дам това.

Началникът изчезна. След малко се върна, хвана отново Клавдия за рамото и я преведе през караулното към обляната в слънце арена. Там тя изведнъж се почувства изгубена, сякаш на бойно поле. Арената бе оградена от сенчест портик. В другия край имаше тренировъчна зала, където гладиаторите да се обучават при лошо време. По пейките навън се бяха настанили мъже, които пиеха и ядяха, а погледите им бяха отправени към трениращите. Въздухът беше наситен с изпарения от пот, кръв и масло.

Под ръководството на „лектори“, специалисти по всички бойни методики, гладиаторите се дебнеха и нападаха един друг с друг с имитации на оръжия, упражняваха се да удрят и секат под резките команди на наставниците си. Клавдия гледаше като омагьосана. Младите мъже от различни народности приличаха на танцьори, мускулите на техните стройни, стегнати, намазани с масло тела играеха, докато те се движеха ритмично, сякаш слушаха музика, нечувана от ушите на другите.

— Нападение!

Мъжете се придвижиха напред с щит, дървен меч или мрежа.

— Защита!

Мъжете отстъпиха; бързо движение, ръцете мушкат, главите се свеждат. Ритъмът хващаше сърцето: тропотът от краката, резките заповеди, бързото поемане на дъх, неочакваната смяна на движенията, прикованият поглед. Клавдия беше яла и пила с такива мъже. Всички те говореха едно и също: „Никога не сваляй очи от противника, дори и лицето му да е с наличник. Така винаги ще знаеш какво замисля. Забрави оръжията, мрежата, тризъбеца, щита, меча. Наблюдавай лицето. Уморен ли е? Започва ли да пада духом? Учестено ли диша?“

Гладиаторите живееха в сянката на смъртта. Един ден можеха да бъдат победители, обсипвани с цветя, дарове, монети, в меката прегръдка на прекрасни жени. На другия можеше да лежат проснати на пясъка, с вдигнати ръце, умоляващи тълпата, само за да я чуят как крещи и иска смъртта им.

Някои се сражаваха от години, малцина забогатяваха. Повечето загиваха, давейки се в кръвта си върху пясъка на някой амфитеатър. Само неколцина, като Океан, успяваха да разпознаят знаците на времето: забавянето, объркването. „Човек просто се уморява да убива, Клавдия! Амфитеатърът не е място за уморени или уплашени хора!“, беше й казал той веднъж.

Клавдия разглеждаше гладиаторите. Самнитите 49 49 Според оръжието, с което се сражавали, гладиаторите били разпределени в отделни категории: самнити, рибари или рециарии, тракийци и т.н. — Бел.ред. в тежките им брони. Рибарите със странните очертания на шлемовете, с мрежи и тризъбци. Въоръжени само с меч мъже с леки, кръгли щитове, чийто живот зависеше повече от пъргавината им, отколкото от устойчивостта на бронята. Тя забеляза как всички сякаш постоянно бяха полупрегърбени. Всъщност и тялото на Океан постоянно беше в това положение. Главите на някои бяха обръснати. Други стягаха косите си в кок на темето. Някои имаха украшения, обица на лявото ухо или медальон, спомен от почитателка.